Край на мълчанието/Международният ден на ромите и необходимата интеграция на ромския феминизъм

Превод: Станка Георгиева

Редакция: Александра Георгиева

Коректор: Катерина Клинк

Край на мълчанието: преживяванията на ромските жени в ромското гражданско движение за равноправие

д-р Ана Мирга-Крушелничка и д-р Анджела Коче

Защо пиша? Защото съм [писал]. Защото гласът ми, във всичките си диалекти, твърде дълго е мълчал.

Джейкъб Сам-Ла Роуз[i]

Това стихотворение е отражение на историческия, социален и политически опит на ромските жени в Европа. Писането за преживяванията на жените в Ромското гражданско движение за равноправие би могло да сложи край на мълчанието, което е налагано от векове. Чувстваме се длъжни да говорим за опита на ромските жени, защото „мълчахме твърде дълго“. RomArchive е една невероятна възможност за даване на гласност, описване, възвръщане и спасение на отдавна изгубените ни гласове в борбата с ромския и не ромския патриархат, както и стереотипите и предразсъдъците, които се свързват с ромските жени.

Ромските жени са значително изостанали в повечето сфери на живота в сравнение с не ромските жени, дори ромските мъже – работа, степен на образование, както и здраве[ii]. Ромските жени изостават значително в повечето ключови области/сфери на живота като заетост, степен на образование или здравеопазване в сравнение с не ромските жени, както и с ромските мъже. Те не само трябва да се изправят срещу съществуващия ромски и не ромски патриархат, но и да се справят с дълбоко вкоренения антициганизъм във всичките му форми и проявления. За ромските жени променливите величини на пола, расовата/етническата принадлежност, националността (например в контекста на ромските емигрантки от Румъния), класовата принадлежност, възрастта и сексуалната ориентация се пресичат и ги правят една особено уязвима социална група.

Но това не е разказ за ожертвяване – по-скоро за някои жени е източник на овластяване и издръжливост. Въпреки тези трудности ромските жени не са лишени от свобода и значителен потенциал за осъществяване на промяна – не само в сферата на личния си живот и общността, но и по-широко.

Ромските жени постепенно търсят своя собствен глас, със съзнанието за специфичния си социален статус, за специфичните нужди и интереси и за препятствията, които срещат, когато расизмът и патриархатът се пресекат. Въпреки че отделните ромски жени са били активни в политическите и социалните борби в ред европейски държави (например Катарина Тайкон в Швеция, Агнес Дароци в Унгария, Летиша Марк в Румъния или Надежда Деметър в Русия), движението на ромските жени започва да се обуславя едва през 90-те години на ХХ век. Тогава възникват ромските женски организации: първо в Испания, по-късно в Централна и Източна Европа.

Движението „Гитанас” – активизмът на испанските ромски жени – възниква през 1990-та и динамично се развива през следващото десетилетие, изграждайки си силна идентичност като ясно изразено движение само по себе си: движение, което се различава от воденото от мъже ромско движение и от доминиращото женско движение в Испания. Активизмът на Гитанас изразява пресечени интереси – като жени и членове на етническо малцинство, занимаващи се едновременно с мачизма и патриархата, дълбоко вкоренени в болшинството на испанското общество, и с расизма, или по-специфично исторически вкоренения антициганизъм, с който общността на Гитано се сблъсква от векове.

Движението на ромските жени се появява в отговор на усещана липса на представителство, в търсене на глас, който да изрази колективните нужди и интереси на ромските жени. От една страна, Ромското асоциативно движение не е било чувствително към специфичните проблеми на жените. Ромското движение е било (и продължава да бъде) силно доминирано от мъже и не е предоставяло достатъчно място за диалог, участие и сътрудничество с ромски жени. От друга страна, феминистките движения не са включващи и представителни за чувствителността на ромски жени; феминисткият дневен ред на преобладаващите женски движения не включва специфичната гледна точка на ромите.

Този процес е вдъхновен и от борбите на други групи жени от малцинства. Съществуват различни интелектуални, политически и културни корени на така наречените „ромски феминизми“ в Европа, както и редица вдъхновяващи източници, които са довели до дискусия за пресечната точка на расизма, сексизма и класизма. Тези източници включват и идеята на пресеченост, както и други. Те предизвикаха идеи, свързани с критика на липсата на солидарност и представителност на другите, като например ромските жени от белите феминистки.

Научните изследвания на чернокожите феминистки в САЩ намират особен отзвук сред европейските интелектуалки от ромски произход. Различни чернокожи феминистки учени са способни да формулират сложната реалност на пресечната точка на расата, пола и класата, както и да се противопоставят на идеята за „глобално сестринство“, която не включва неравнопоставеността в класовата принадлежност и расата и моноцентричната политика за идентичност в движението на чернокожите. Техните трудове служат за отправна точка на много ромски активистки. Тези идеи все по-често се възприемат от ромския политически активизъм в опит да се оспори монолитната концепция за „ромските жени“ и да се въведат по-плуралистични и разнообразни разкази и изрази на ромската политическа идентичност. Освен това универсалното или „глобално сестринство“, превърнало се в главна идея от 70-те години на миналия век до днес, заявява споделените същностни идентичности на женствеността и споделеното потисничество на пола от страна на патриархата. Тази обединителна глобална феминистка идея е оспорвана и критикувана от много чернокожи и цветнокожи жени, както и „феминисти от Третия свят“, като твърди, че този възглед привилегирова белите „западни“ жени от средната класа и не обръща по-специално внимание на жени, различни от тези, принадлежащи към бялата средна класа. Този вид твърдения, изтъкнати предимно от чернокожи, постколониални феминисти от „Третия свят” оформят в значителна степен концептуалния език на ромските феминисти в Европа.

Въпреки това зараждането на движение на ромските жени в Европа – друг клон на ромския политически активизъм – не е ограничено единствено до „елита“ или ромските жени с висше образование. Несъмнено съществува общо съзнание, предизвикано от активизма на ромските жени – общо съзнание на вече съществуващото колективно идентифициране като жени и като роми, самосъзнанието за неравностойното им положение и многобройните предизвикателства, пред които са изправени като жени и като членове на стигматизирано малцинство. Дискурсът на ромските активистки намира широк отзвук сред ромските жени, без да се обръща внимание на класовото и социално-икономическото положение, възрастта и нивото на формално образование. Обосновката на тази борба в пресечната точка на половото равнопоставяне и антирасистките програми довежда до изкристализирането на добре формулирана колективна рамка. Ромските женски организации и лидери възприемат концепцията за феминизма като обосновка на собствената си еманципация и самореализация, но я възприемат критично, адаптирайки подхода на „белия феминизъм“ към ценностите и традициите на ромските общности, давайки път на утвърждаването на „ромския феминизъм“.

Въпреки това процесът на възникване и развитие на движението на ромските жени (както в национален, така и в международен контекст) не е лишен от напрежение и предизвикателства. Въпреки подкрепата и насърчението от страна на много ромски мъже, след появата на ромския женски активизъм се появяват повтарящи се становища и критики относно твърденията за фрагментация на ромските асоциативни структури по полов признак, отнасящи се до онези инициативи, които са склонни да изключват мъжете от участие; критика, която е често срещана и на европейско равнище, когато възниква движението за права на ромските жени.[iii] Всъщност „въпреки мощния потенциал на позицията на ромските жени да оспорват по-широките патриархални структури в обществото, разделението между фокуса на „етническата принадлежност“ и фокуса на пресечната точка между „пола“ и „етническа принадлежност“ на жените и перспективите на пола е уместно за ромското движение”.[iv]

Освен това различните форми и дискурси на ромските активистки не са хомогенни. Конкуриращи се или противоположни разкази могат да бъдат открити не само между различните позиции на „ромския феминизъм“, но и по-важно – между половете.

Въпреки това нарастващата значимост и видимост на гласовете на ромските жени, които изразяват притеснения и проблеми, произтичащи от техните пресичащи се роли и позиции на пола, етноса и класата, е несъмнен факт. В сферата на политическия активизъм нарастващият и разрастващ се брой на организациите на ромски жени и лидери в Европа е показателен за това развитие. Ромските жени заемат значими роли и позиции: например ромските жени в Европейския парламент са били повече от мъжете (Ливия Жарока, Виктория Мохаши и Сорая Пост). Въпреки това значимостта на гласовете на ромските жени не се ограничава единствено в областта на политическия активизъм. В академичните среди през последните години също се наблюдава динамично развитие на ромски жени учени (например д-р Етел Брукс, д-р Магда Матаче, д-р Петра Гелбарт или д-р Ана Хименес Аделантадо). Ромските жени също се отличават с изключително силни гласове в различни области на изкуството и културата, като много от тях изрично разглеждат въпроси, свързани не само с техния етнически произход, но и със статута им на ромски жени (например Селма Селман, Михаела Драган, Делен Ле Бас, Тимеа Юнгхаус или Ерика Лакатош). Много от тях са в челните редици не само на ромските общности, но и са известни съвременни мислителки.

Чувствителността, произтичаща от пресичащите се преживявания, поради расовата принадлежност на ромските жени, може да разкрие и изрази проблеми, които надхвърлят специфичната борба за правата на ромите. Тя по-скоро помага да се разкрие динамиката на мизогинията, патриархалните и патерналистичните култури на масовите общества, от една страна, и на нетолерантността, ксенофобията и расизма, засягащи нашите общности, от друга.

Д-р Ана Мирга-Крушелничка и д-р Анджела Коче са част от кураторския екип на раздела за Ромското движение за граждански права на RomArchive.

Тази статия е базирана на главата “Emancipation and Passionate Politics: Impact of Various Feminisms on Eastern European Romani Women’s Activism” на Анджела Коче и Ана Мирга-Крушелничка, поместена в „A Reflexive History of the Romani Women’s Movement: Struggles and Debates in Central and Eastern Europe“, ред. Дж. Йованович, Е. Винче и В. Зентай (предстояща).

[i] Цитат по Grada Kilomba (2010). “Plantation Memories: Episodes of Everyday Racism“, UNRAST, Verlag: Münster, стр. 12. [ii] Например: Cukrowska E., Kóczé A. (2013). “Interplay between gender and ethnicity: exposing structural disparities of Romani women”, Analysis of the UNDP/World Bank/EC regional Roma survey data. Roma Inclusion Working Papers UNDP: Bratislava [iii] Виж дискусиите в Roma Rights Journal 4, 2006: Romani Women’s Rights Movement [iv] Jovanovic J., Kóczé A., Vincze E. and Zentai V. “Introduction”. In „A Reflexive History of the Romani Women’s Movement: Struggles and Debates in Central and Eastern Europe“, edited by Jovanovic J., Kóczé A., Vincze E. and Zentai V. (под печат)

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Международният ден на ромите и необходимата интеграция на ромския феминизъм

Джесика Райди

Като ромска жена преглъщам много гняв.

Международният ден на ромите (8 април) има важната задача да изтъкне видимостта и присъствието ни по целия свят. Напливът от статии, есета, разкази, стихотворения, музика и други произведения на изкуството, създадени от роми и посветени на собствените ни разнообразни идентичности в толкова много отдалечени, но културно обединени групи, е изумителен и трябва да се отбелязва всеки ден, не само на този празник.

Въпреки това този празник служи като основен културен и образователен елемент – колкото повече публикуваме за себе си и за нашата борба за човешки права и представителство, толкова по-вероятно е външната общност, към която са насочени нашите призиви, да ни чуе, да спре и да се замисли. Твърде често сме изправени пред задачата да образоваме значителна част от външните хора, които срещаме, за това кои сме и кои не сме.

Прекалено много пъти ми се е налагало търпеливо да си да преглъщам, да се усмихвам и да казвам: „Не, близките ми не са престъпници“, „Да, мога да чета“, „Да, ромите съществуват“, „Не, не трябва да използваш думата „циганин“, защото, да, етническа обида е, дори и да ти харесва“ и т.н. Тежестта на това да коригираме все по-неучтиви предположения, стереотипи и предразсъдъци за общността ни не бива да пада върху нас като индивиди, съсредоточени върху ежедневието си… може би имаме лош ден, може би сме получили още гневни писма, изпълнени с омраза, в които се пише, че нашият народ е измет и че всички е трябвало да умрем в Аушвиц.

Може би този гняв нахлува в гърлата ни в неподходящ момент или, ако сме късметлии, в подходящ. В идеалния случай Международният ден на ромите би ни освободил частично от това бреме като личности. Колкото повече сме легитимирани в международен план, толкова по-вероятно е външните хора да започнат да се образоват, волно или неволно. Ето защо е толкова важно да продължим да изграждаме платформи, като RomArchive, за да можем да почитаме взаимно работата си и да изграждаме собствен културен канон.

Но има и още нещо, за което се ядосвам, толкова много от нас ще изразят без колебание острата нужда от права на ромите и все пак не всички от нас, както мъже, така и жени, ще се определят като феминисти и ще признаят, че правата на ромските жени са също толкова важни. Мисля, че мога да дефинирам феминизма именно като вяра в равенството между половете.

Много хора, както роми, така и не роми, погрешно смятат, че феминизмът е свързан с подчиняването на мъжете, докато в действителност феминизмът е свързан с премахването на тези системи на подчинение и потисничество и с разбирането на културните, етническите и класовите проблеми, които са неразривно свързани с половата и сексуална идентичност. Патриархалната система на нашата общност е част от глобалното потисничество на ромите, защото това е начинът, по който потискаме себе си.

Ако не успеем да осигурим равни права на ромските жени и на ЛГБТИ+ хората, как би могъл някой от нас някога да бъде истински освободен? Организации като E-Romnja и кампанията „Аз съм ромска жена“ на фондация Romedia, както и защитници на правата на ромските жени като Морган Ахърн, Етел К. Брукс и Александра Опреа, са от съществено значение за нашето движение за промяна.

Наскоро основаната от Кармен Георге E-Romnja постигна голям успех в борбата с домашното насилие в ромските общности в Румъния – сложен проблем, като се има предвид незаинтересоваността на правораздавателната система както към домашното насилие, така и към ромските жени. Постоянното представяне на ромите като насилствена и мизогинистична култура (омраза и презрение към жени) допълнително усложнява ситуацията и въпреки че е очевидно невярно обобщение, то затруднява решаването на проблемите с насилието и мизогинията в културата ни; проблеми, които съществуват и във всяка друга.

Като човек, преживял домашно и сексуално насилие в детството (включително изнасилване), разбирам, че поне в моето семейство ужасите на войната и културната травма са нормализирали насилието и че тези опасни цикли на страдание се предават през поколенията.

Георге говори за същината на проблема и пише: „Често ромски мъже активисти ни подтикват да изберем борбата срещу расизма вместо тази срещу сексизма, за да не „разкъсаме“ движението”. Правата на жените също са част от проблема. Ако се борим за своята човечност, правото на безопасност и равни възможности, тогава трябва да се борим за всички. Георге казва също: „Познавам ромски мъже, които вярват, че ромските жени са неразумни и неспособни да заемат публични длъжности. Трябва ли ние като феминисти да следваме мъжествения лидерски модел и да забравим за половия компонент на идентичността си, за да сме на власт? Не мисля”.

На Международния ден на ромите нека приобщим пола и сексуалността в борбата си за равноправие. Ромските жени и ЛГБТИ+ хората също са част от нашата общност и заслужават да са в безопасност и свободни. Макар да е трудно да признаем сложните проблеми с насилието и дискриминацията помежду си, в крайна сметка нищо друго няма да утвърди глобалното ни равенство и права. По какъв по-добър начин бихме могли да се обединим и да демонстрираме човещината си, освен чрез стремежа към защитата и приобщаването на всички ни, без да поставяме принадлежността под въпрос и да се страхуваме от „разкъсване”?!

Всички сме роми и се надигаме заедно.

Джесика Райди е писател, професор, редактор и учител по йога. Тя практикува семейни ромски занаяти и пише роман, чието действие се развива в Париж след Втората световна война и разгръща живота на ромска бурлескова циркова танцьорка, която се превръща в ловец на нацисти.