Убийствена ярост: войнствена съпротива

Бел Хуукс

Превод: Слава Дойчева

Редактор: Харита Асумани

Коректор: Катерина Клинк

Пиша това есе, докато седя до непознат бял мъж, когото съм готова да убия. Преди миг с К, моя приятелка и спътница в самолета, бяхме принудително въвлечени в сцена. На високоговорител привикаха К в предната част на самолета. Бяла стюардеса ѝ се развика пред всички, с обвинение, че седи на място в първа класа, което не е предназначено за нея. Мястото си беше закупено от нея, но не ѝ бяха издали съответната бордна карта. Когато се опита да обясни, я игнорираха. Продължиха да ѝ се карат, че трябва да се премести, като на дете, като на чужденец, който не говори „авиационния” английски. Не искат и да чуят, че авиокомпанията е сбъркала. Искат само да се уверят, че белият мъж, който има билет, ще си седне в първа класа. Разбираме, че няма какво да сторим и сядаме разделени. К се мести в задната част. Аз сядам до непознатия бял мъж, който набързо се извинява на К, докато тя дърпа чантата си от седалката, в която той вече удобно се е настанил. Вторачвам се в него с ярост, казвам му, че не желая да слушам либералните му извинения и безкрайното му натякване, че „не била негова вината“. Гневно му отвръщам, че не става въпрос за вина, че грешката е разбираема, но начинът, по който се отнесоха с К, е абсолютно неприемлив и разкрива едновременно и расизъм, и сексизъм.

По един недвусмислен начин той ми даде да разбера, че за него извинението е било предостатъчно и следва да го оставя да се отпусне и да се наслади на полета си. По недвусмислен начин и аз му дадох да разбере, че е имал възможност да не бъде съучастник в расизма и сексизма, които се проявиха (много добре знаеше, че един бял мъж никога няма да бъде привикан по високоговорителя в предната част на самолета, за да може друг бял мъж да му заеме мястото си – факт, който той така и не оспори). С отвращение му казах: „Не става въпрос да се откажете от мястото, можехте да се намесите, за да предотвратите тормоза над една чернокожа жена. Вместо това избрахте собствения си комфорт и се опитахте да замажете съучастието си, като предложихте едно неискрено, дежурно извинение“.

От следобедния момент, в който К и аз спряхме такси на нюйоркската улица, започнаха нашите срещи с расизма. Таксиджията искаше да слезем от таксито и да си хванем друго; не искал да кара до летището. Когато му казах, че с удоволствие ще слезем, но също така ще го докладваме, той се съгласи да ни закара. К предложи да хванем друго такси. Изправихме се срещу подобна враждебност и докато чакахме на опашката за първа класа на летището. Приготвили билетите за по-висока класа, бяхме посрещнати от двама млади бели служители, които продължиха личния си разговор и се държаха сякаш обслужването ни е огромна пречка. Когато се опитах да обясня, че имаме билети за по-висока класа, белият мъж ми каза, че „не бил говорил на мен“. Когато споменах на К, че никога не съм виждала бели мъже да получават такова отношение на опашката за първа класа, бялата служителка настоя, че „расата“ нямала нищо общо и тя просто се опитвала да ни обслужи възможно най-бързо. Отбелязах, че със сигурност опашката от бели мъже зад нас ги притиска да приключат нашия казус бързо. Ако ще и на цената на нулево уважение. Потиснах вътрешния си глас, който ме увещаваше да не вдигам шум, да не се оплаквам и така да влоша живота на следващите чернокожи хора, които трябваше да бъдат обслужени от тези двамата. Поисках да говоря с началника им. Дори тогава те се посъветваха дали да изпълнят тази молба. В крайна сметка, белият мъж повика началника. Той ме изслуша, извини се и стоя мълчаливо, докато бялата жена ни обслужваше по приемлив начин. Когато тя ми подаде билетите, хвърлих бърз поглед дали всичко е наред. Всичко изглеждаше нормално. И все пак тя ме погледна с такава пламтяща ненавист, че потръпнах – усещането беше много силно. Щом стигнахме до нашия изход, споделих с К, че е добре да проверя билетите отново, защото продължавах да виждам онзи поглед изпълнен с ненавист. И, разбира се, билетите не бяха наред.

Върнах се на гишето и помолих един услужлив чернокож служител да повика началника. Въпреки, че беше чернокож, аз не му споделих, че сме станали жертви на расистки тормоз. Вместо това го попитах защо според него тези млади бели хора са били толкова злонамерени.

Имам критично отношение към класовия елитаризъм и избягвам да се оплаквам от хора, които работят дълги часове неблагодарен труд в услуга на обществото. Сега обаче усещах, че оплакването ни е справедливо. Това беше пример за расистки тормоз. Аз бях длъжна да се оплача, защото намирам, че голяма част от чернокожите хора, които всекидневно са подложени на различни форми расистки тормоз, са приели това като едно от условията на живот в патриархата на бялото превъзходство, които не можем да променим. Такова приемане е форма на съучастничество. Тръгнах си от гишето спокойна, без да усещам, че съм влошила ситуацията за чернокожите хора след мен, а с мисълта как тези млади бели хора могат да преосмислят поведението си, ако достатъчно хора ги докладват.

Припомнихме си този случай, щом се качихме в самолета и една чернокожа пасажерка се опита да седне на мястото си в икономичната класа, заето от бял мъж, който отказваше да се премести. За разлика от нея, той нямаше съответната бордна карта. Въпреки това не бе привикан в предната част на самолета. Никой не го принуди да се премести, както се случи минути по-късно с моята приятелка К. Чернокожата пасажерка тревожно повтаряше „Готова съм да седна където и да е“. Седна другаде.

Точно тази поредица от расистки инциденти с чернокожи жени разпалиха яростта ми към белия мъж до мен. Исках бавно да го заколя, да го прострелям с пистолета, който си пожелах да открия в чантата си. Наблюдавайки страданието му, щях да му кажа много нежно „расизмът боли“. Нямах тази възможност и яростта ми се превърна във всеобхватна скръб, започнах да плача, криейки лицето си с ръце. Всички около мен се държаха сякаш не съществувам, сякаш съм невидима. С едно изключение. Белият мъж до мен ме наблюдаваше мнително всеки път, в който се пресегнех към чантата си. Сякаш аз бях черния кошмар, който преследваше сънищата му и сякаш очакваше да го нападна и да сбъдна расистките му фантазии. Наклоних се към него с тефтера си и направих така, че да прочете удебеленото заглавие „Убийствена ярост“.

В курса, който водя, множество пъти сме обсъждали черната ярост с останалите тъмнокожи жени романистки. Започнахме с автобиографията на Хариет Джейкъбс „Инциденти в живота на една робиня“, задавайки си въпроса „Къде е яростта?“. В докторския семинар, който преподавам за Тони Морисън, се питахме дали черните и белите хора могат някога да съществуват заедно като равни. Ако белите продължават да заглушават черната ярост, дали звукът на тази ярост трябва да остане толкова тих и заключен в царството на неизразимото?! В първия роман на Морисън „Най-синьото око“ разказвачката споделя как единствената надежда за дехуманизираното, колонизирано черно момиченце Пекола е да изрази яростта си, показвайки на читателите, че „гневът е по-добър, в гнева има невидима сила“. Може би именно тази „невидима сила” е утвърждаването на личността, която колонизаторите не искат да видят – това, което излиза на повърхността, когато подчинените изразяват своя гняв.

В днешно време повечето хора свързват черната ярост с „нисшата класа“, с отчаяните и изпаднали чернокожи младежи, които, потънали в своята безнадеждност, не изпитват нужда да заглушават нежеланите страсти. А тези от нас, които са „успели“, в повечето случаи са се специализирали в потискането на яростта. Правим това, което героинята на Ан Петри ни зарича в пророческия за женската черна ярост роман от 40-те „Улицата”. Именно Лути Джонсън разкрива яростта, скрита под привидно спокойния си характер. Тя заявява: „Всеки ден задушаваме тази ярост”. През 90-те не само белите ни дават да разберем, че не искат да чуват нашия гняв, но участват и гласовете на предпазливите чернокожи академици, които като пазачи ни убеждават, че няма място за гнева ни. И макар черните психиатри Уилям Гриер и Прайс Кобс да написват цяла книга, наречена „Черна ярост“, те обясняват тази ярост през призмата на фройдизма като признак на безпомощност. Наричат я патологична и с обясненията си я „елиминират“. Не призовават по-широката общност да погледне на черната ярост като нещо различно от болест, да я видят като нещо потенциално здравословно, като възможен лечебен отговор на потисничеството и експлоатацията.

В своя последен сборник есета „Расата има значение“ Корнел Уест включва главата „Малкълм Екс и черната ярост“. В нея използва като синоними яростта и „огромната любов към чернокожите хора“ в опит да ги приравни. Уест признава, че Малкълм Екс „изразява черната ярост по безпрецедентен за американската история начин“, но в същото време не я свързва със стремежа към справедливост, който може да не се поражда от огромна любов към тъмнокожите. Като приравнява яростта на Малкълм с любовта му, Уест се опитва да оправдае този гняв, да го смекчи. Като цяло, съвременните оценки на политическата кариера на Малкълм Екс са склонни да отклоняват вниманието от „убийствената ярост”. И все пак изглежда, че страстната и етична отдаденост на Малкълм Екс към справедливостта е послужила за катализатор на неговата ярост. Тази ярост не се е променила с развитието на позициите му за белите хора, расовата интеграция и т.н. Очевидно е, че именно ясното и твърдото изразяване на този гняв продължава да отделя Малкълм Екс от съвременните чернокожи мислители и лидери, които смятат, че „яростта“ няма място в антирасистката борба. Тези мислители са често по-загрижени за диалога си с белите хора. Тяхното потискане на яростта (ако и когато я изпитват) и заглушаването ѝ у другите черни хора са жертвоприношението, което правят, за да спечелят вниманието на белите слушатели. Всъщност чернокожите, които не изпитват ярост от расовата несправедливост в собствения си комфортен живот, биха могли да се страхуват от черната ярост също толкова, колкото и белите им съграждани. В днешно време степента и интензитетът на черната ярост изглеждат предопределени от местните политики за класовите привилегии.

Аз израснах в апартейда на Юга. Още като съвсем малки научавахме, че чернокожите могат да умрат от яростта си и нейната проява пред неподходящите бели съграждани. Научихме се да я задушаваме. Този процес беше спомогнат от съществуването на расово разделени квартали. Във всички училища за тъмнокожи, църкви и заведения, ние си позволявахме лукса на забравата. В уюта на тези черни пространства ние не мислехме непрекъснато за бялото превъзходство и влиянието му върху нашия социален статус. В голяма част от животите си не мислехме изобщо за белите. Живеехме в отрицание. По този начин можехме да приглушим яростта си. Ако от време на време някой чернокож извършеше някоя неуместна, странна или дори брутално жестока постъпка (като да накълца някого заради игра на карти или да го застреля, защото го е погледнал накриво), ние не свързвахме случилото се с безкрайните неправди и унижения, които понасяхме всекидневно, когато пресичахме релсите и правехме каквото трябва да се направи със и за белите, за да изкараме прехраната си. Да изразиш ярост в този контекст беше равносилно на самоубийство. Всеки чернокож го знаеше. Яростта беше запазена за живота у дома – за нас самите.

За да затвърдят и поддържат бялото си превъзходство, белите хора са колонизирали черните американци. Част от този колонизаторски процес е бил, за да ни приучат да потискаме яростта си и никога да не насочваме към тях какъвто и да е гняв, предизвикан от расизма. Повечето черни хора са усвоили добре това послание. Много от нас са научени, че потискането на яростта ни е било необходимо, за да оцелеем в дните преди расовата интеграция, но и днес също някои от нас се ръководят от знанието, че ако тази ярост не е постоянно заглушавана, човек може да бъде отлъчен от обещанието за икономическо благосъстояние. Винаги, когато преподавам раса и расизъм из страната, се изумявам да чуя как белите хора говорят за страха си от черните хора, как са жертви на черно насилие. Може никога да не са говорили с чернокож човек и със сигурност никога да не са били наранявани от такъв, но са убедени, че реакцията им към черната кожа трябва да е на първо място страх и ужас. Те също живеят в отрицание. От една страна, държат на страха си, че чернокожите ще ги наранят, въпреки че няма доказателства, които да подскажат, че черните хора системно нараняват белите в тази или която и да е друга култура. От друга – фактът, че много докладвани престъпления са извършени от чернокожи, но това не се случва достатъчно често, за да подскаже, че всички бели хора трябва да се страхуват от всеки черен човек.

В същото време в културата на бялото превъзходство черни хора са редовно нападани и тормозени от бели хора. Това насилие е подкрепено от държавата. Нужно е, за да се подържа расовото разделение. Всъщност, ако като черни хора образователните институции не са ни научили, че мястото ни е на второкласни граждани, ще го научим от ежедневните бели нападения върху нашите тела и същества, които усещаме, но рядко назоваваме или протестираме публично. И въпреки че не живеем в жестоките условия на расов апартейд, който до скоро беше нашата колективна социална реалност, повечето чернокожи вярват, че ако не отговорят на определените бели стандарти за приемливо поведение, няма да оцелеят. Живеем в общество, в което чуваме за бели хора, убиващи чернокожи, за да изразят гнева си. Можем да посочим определени инциденти в историята си, в тази страна – дали Емет Тил, Бенсонхърст, Хауърд Бийч или други. Можем да посочим редки инциденти, в които отделни чернокожи хора са реагирали на страха си от бял тормоз с убийство. Бялата ярост е приемлива, може да бъде изразена и одобрена, но за черната ярост няма място и всички го знаят добре.

Когато за първи път напуснах апартейда на Юга, за да уча в предимно бяло висше учебно заведение, не бях в контакт с яростта си. Бях възпитана да мечтая само за расово издигане, за деня, в който бели и черни ще живеят заедно като едно цяло. Бях възпитана да подавам и другата си буза. Но срещата със свежия въздух на белия либерализъм в колежа на Западния бряг в ранните седемдесет ме прикани да се освободя частично от ужаса и недоверието към белите, които животът в апартейда беше отгледал у мен. Този ужас удържа юздите на яростта. Спомням си първите си чувства на политически гняв към расизма. Те се показаха в мен след като прочетох Фанън, Меми, Фрер. Дойдоха, докато четях автобиографията на Малкълм Екс. Както Корнел Уест подсказва в есето си, усетих, че Малкълм Екс ни предизвиква да отстоим емоционалната си субективност и че единственият начин да го направим е като покажем яростта си.

Като всяко силно и дълго потискано чувство, отприщващата се в мен ярост ме плашеше. Принуди ме да обърна гръб на забравата, издърпа ме от отрицанието. Промени отношенията ми с дома – с Юга – направи така, че да не мога да се завърна. Вътрешно се чувствах като белязана жена. В съществуващата социална структура нямаше място за чернокож човек, който не се срамува от яростта си и я използва като катализатор за развитие на критично съзнание, за да достигне своята пълна реализация. Чувствах се като изгнаник. Приятели и преподаватели се чудеха какво ме е обладало. Споделяха страхове, че тази нова войнственост може да ме погълне. Когато се връщах у дома, за да видя семейството си, се усещах чужда. Те бяха подозрителни към новото ми аз. „Добрите“ бели южняци, които винаги ми бяха помагали, започнаха да се тревожат, че колежът ме разваля. Сякаш бях сама в разбирането, че преминавам процес на радикална политизация и самолечение.

В крайна сметка, изправяйки се пред яростта си и наблюдавайки начина, по който тя ме тласкаше към растеж и промяна, разбрах, че тя имаше силата не само да разрушава, но и да гради. И тогава, и сега гледам на яростта като необходим аспект на борбата за съпротива. Тя може да действа като благодатна почва, вдъхновяваща смели действия. Изискват от нас, черните, да потиснем и унищожим яростта си, за да се асимилираме и пожънем плодовете на материалната привилегия в едно капиталистическо патриархално общество на бялото превъзходство. Белите хора ни призовават да останем съучастници в усилията им да колонизират, потискат и експлоатират. Тези от нас, чернокожите, които имат възможност да подобрят икономическия си статус, доброволно се отказват от яростта си. Много от нас не са ядосани. Когато отделни чернокожи хора увеличат класовата си власт, заживеят в комфорт и парите смекчат усещането за жестокостта на расистките нападения, могат да погледнат на обществото и белите хора по различен начин. В тези случаи преживяваме света като значително по-малко враждебен към чернокожите, отколкото всъщност е. Тази промяна се случва особено когато се поддадем на либералния индивидуализъм и погледнем на личната си съдба като чернокожи хора като несвързана с колективната. Но точно тази свързаност поддържа пълното осъзнаване за ежедневното влияние на расизма върху чернокожите хора и особено неговите враждебни и брутални нападения.

Чернокожите хора, които не загубят тази връзка, често откриват, че докато се движим „нагоре“ по стълбата, яростта ни се усилва. В онзи период от живота ми, когато расовият апартейд предотвратяваше всяка възможна интимност и близост с белите, аз най-успешно забравях болката на расизма. Близостта ми с бели хора сега рядко се смесва с расизъм, но се оказва културният контекст, който провокира гняв. В близост до бели хор аз съм принудена да наблюдавам от първо лице тяхното умишлено невежество за последствията от расовото разделение и расизма. Суровата категоричност на тяхното отрицание. Техният отказ да признаят отговорността си за расистките обстоятелства преди и сега. Който се съмнява в тези възприятия, може да видикак бял мъж ги документира в работата на Андрю Хакър „Две нации: черна и бяла, разделени, враждебни, неравни“. Трудът му, както този на много други черни учени и мислители, върху които стъпва, подчертава античернокожите чувства, които белите хора развиват и подържат в капиталистическия патриархат на бялото превъзходство. Расовата омраза съществува. И е облагородяващо да можеш да й се противопоставиш с войнствена ярост.

Забравата и себеотрицанието позволяват на много от привилегированите чернокожи да живеят „добър живот“, без да се налага да се справят с черната ярост. Зависимости от всякакъв вид и изкачването в социалната класа позволяват на чернокожите да забравят – да подменят болката и яростта с опасна апатия и втвърдяване. Зависимостите насърчават пасивното приемане на виктимизацията. В последно време консервативните черни анализатори настояват, че много чернокожи са се обрекли на усещането за виктимизация. Това е частична истина. За да изкажат цялата истина, следва да говорят за начина, по който популярната бяла култура предлага маската на виктимизацията като заместител на промяната в обществото. Белите популяризират черната виктимизация и насърчават пасивността, като награждават тези чернокожи, които мрънкат, угодничат, молят се и се подчиняват. Вероятно това е имал предвид героят на Тони Морисън Джо Трейс в „Джаз“, когато споделя знанията на бащината си фигура г-н Франк: „Белите се нуждаят първо да съжалят отсрещния, за да го харесат, и в това е тайната на тяхната доброта”. Виктимизацията на чернокожите е добре дошла. Тя успокоява много бели точно защото е антитеза на активизма. Интернализирането на виктимизацията прави чернокожите безсилни, неспособни да отстояваме правото си на самостоятелност. Когато прегърнем виктимизацията, ние се отказваме от яростта си.

Яростта ми се усилва точно защото не съм жертва. Тя гори в психиката ми със сила, която поражда яснота. Това е съзидателна лечебна ярост. Виетнамският будистки монах Тик Нят Хан преподава, че самоизлекуването в крайна сметка се състои в това да се научиш да виждаш ясно. Политическият процес на деколонизацията е също такъв начин за нас – да се научим да виждаме ясно. Тя е пътят към свободата и за колонизираните, и за колонизаторите. Възможността за срещата между два субекта, които са деколонизирали съзнанието си, позволява на черната ярост да бъде чута и да бъде използвана конструктивно.

В днешно време ежедневно сме бомбардирани от масовите медии с образи на черната ярост, които обикновено са олицетворени от млади черни мъже, които сеят опустошение върху „невинните“. Това учи всеки един в обществото да гледа на тази ярост като безполезна, безсмислена и разрушителна. Едноплановото изопачаване на силата на яростта поддържа статуквото. Цензурата над войнствения отговор на раса и расизъм гарантира, че няма да има революционни усилия за обединяването на този гняв и употребата му за конструктивна социална промяна. Важно е да се отбележи, че съвременните трактовки и критики върху Малкълм Екс се стремят да го предефинират по начин, който го лишава от яростта, сякаш тя е била най-слабото му място. В същото време неговата „ярост“ за справедливост очевидно го е тласнала към все по-голямо и по-голямо осъзнаване. Тласнала го е към промяна. Той е пример как можем да използваме яростта за овластяване. Трагично е трудът му да служи за оправдание на гнева, вместо като стимул за проявата му срещу насилието в живота на чернокожите.

Докато чернокожият гняв продължава да бъде представян само като зъл и разрушителен, вечно ще ни липсва визия за войнствеността, която е нужна за едно трансформиращо революционно действие. Аз не убих белия мъж в самолета, въпреки че продължавам да се дивя на силата на това си желание. Послушах яростта си, позволих ѝ да ме мотивира, да хвана писалката и да пиша в разгара на този момент. В края на онзи ден, когато размишлявах защо е бил изпълнен с толкова много расистки индиценти и насилие, осъзнах, че те са послужили, за да ме подтикнат да заема позиция, да надигна глас и да избера дали да съм съучастник или да се противопоставя. Всяко наше мълчание в лицето на расистки нападки е акт на съучастие. Какъв смисъл има от нашата ярост към несправедливостта, ако тя може да бъде заглушена и заличена от личния материален комфорт? Ако осъзнатите черни хора доброволно разменят своето политическо критическо съзнание за опортюнистичен личен напредък, то няма място за ярост и няма надежда, че някога ще доживеем края на бялото превъзходство.

Яростта може да те погълне. Тя трябва да бъде овладяна с ангажирането на пълния спектър емоционални реакции към черната борба за самоопределяне. В своята средна възраст виждам в себе си същата ярост към несправедливостта, която се появи преди повече от 20 години, докато четях автобиографията на Малкълм Екс и преживявах света около себе си по съвсем нов начин. Много от моите връстници изглежда не усещат ярост или вярват, че за яростта няма място. Те гледат на гневната черна младеж като на нещо далечно от тях. Споделянето на яростта свързва по-възрастните и опитните с по-младите чернокожи или с други, търсещи начини да се самоопределят и реализират и които горят да се включат в антирасистката борба. Една обновена, организирана борба за черно освобождение не може да се случи, ако продължаваме да нямаме достъп до колективната си черна ярост. Прогресивните чернокожи активисти трябва да покажат как да яхнем тази ярост и да я използваме отвъд безплодното сочене с пръст, като я свържем със страстта за свобода и справедливост, която осветява, лекува и прави възможна изкупителната борба.