Как неолиберализмът отвлича транс освобождението

Кай Ченг Том

Превод: Самуил Данаилов

Редакция: Катерина Клинк

Корекция: Катерина Клинк

През пролетта на 2014 г. списание Time сложи на корицата си вечно смайващата Лаверн Кокс и заяви, че светът е достигнал „трансджендър повратна точка“. Тази снимка винаги ми е била любима. Взирайки се в нас в синята си рокля и токчета, с високо вдигната глава, Кокс изглежда сякаш предизвиква света: Готови ли сте за нас?, запитва ни с поглед. Готови ли сте да ни възхвалявате – нас и всичките дарове, които имаме да дарим?

Транс, gender-nonconforming* и небинарните хора винаги са имали страшно много да предложат на останалото човечество: от историческа гледна точка gender-nonconforming, от трети пол и Two-Spirit* хората са били възприемани като артистично и духовно надарени в много общества из нашата земя. Макар и опустошителната европейска колонизация да се е постарала да потисне това културно знание на много места, то и до днес е живо и релевантно. Устойчивостта и великолепието на транс хората имат дълго и гордо родословие, с корени дълбоко в прародителската памет на колонизирани народи по света.

Политически транс хората, и особено трансженствените цветнокожи хора, са проправили пътя за ЛГБТ права. Според легендата една цветнокожа транс жена (или „травестит“, което навремето е бил по-социално приемлив термин сред трансженствените хора) е хвърлила първата тухла през бунтовете на Стоунуол, които са смятани за искрата, започнала съвременното движение за гей освобождение. Може би обаче по-важното е, че точно трудът на трансженствени активисти като Марша П. Джонсън и Силвия Ривера – които през времето са се определяли като гей, драг кралици, травестити и трансджендър – е разширила границите на куиър обществото, така че то да включва и цветнокожи младежи, куиър секс работници, бездомни младежи и други крайно маргинализирани групи хора. И днес наследството, оставено от труда на тези активисти, има свое място и дом в работата на съвременни транс и джендъркуиър социални групи като Audre Lorde Project, Sylvia Rivera Law Project и много други.

Политиките на транс освобождение, изковани в огньовете на потисничество и борбата за оцеляване, са били и още са революционната искрица на куиър съпротивата.

Пет години след така наречената „трансджендър повратна точка“ обаче не много се е променило за болшинството транс хора през 2019 г. Има странно разминаване между социалната трансформация, която изглежда се установява в медиите, и непроменящата се реалност за транс хората, които биват подлагани на насилие, нищета и дискриминация.

На телевизионния екран има повече транс хора от когато и да било, но транс младежта си остава непропорционално бездомна и самоубийствено настроена. Видимостта на транс хората скача до небето, но законодателните мерки и дискриминацията спрямо транс хората продължават да вилнеят. Правата на транс хората все по-често се обсъждат по главните новинарски медии, но транс жени, които са и чернокожи, тъмнокожи и секс работнички, продължават да бъдат редовно насилвани и убивани.

Как е възможно това да се случва? Как може да живеем в свят, в който транс идентичностите се обсъждат сякаш безкрайно, и в същото време транс хората да не са в по-малка опасност? Където е възможно да съществуват транс знаменитости, та даже и транс милионери, а транс хората като класа да си остават сериозно потиснати на всяко законово и социално ниво?

Революционният ни огън гори ярко, както винаги, но ме е страх, че бива пренасочван, превземан. Нещо отвлича транс освобождението – ние трябва да разберем какво е то и да му окажем съпротива.

Когато бях социална работничка, прекарах много време в подкрепа на транс младежи и gender-nonconforming деца (които са прекалено млади да се идентифицират с думата „транс“), заедно с родителите им. Често виждах родители, изпитващи огромно нежелание да помогнат на своите транс деца да проведат социален и медицински преход. Срещнах и значително количество родители, изпълнени с нетърпение да потърсят хормонална терапия за децата си, както и да сменят половите маркери в легалните им документи. Много от втория тип родители ми споделиха надеждата си, че „никой няма нужда да знае“ за това, че детето им е транс. Според мен позициите и на двата типа родители идват от чувства на обич и желание за защита – най-естествените чувства за един родител на света. Вярвам, че този инстинкт да предпазиш е вроден на детските родители и настойници из всякакви култури. Кой родител не иска детето му да живее „нормален“ живот с всичките привилегии, идващи от „нормалността“?

Но и „нормалността“ в тази ера на напреднал капитализъм, класова борба и политическа нестабилност е натоварена идея, идваща с често забравяната история на потисничество. Тук, в колонизирания Запад, стандартът за „нормален“ живот е не само да си цисджендър, но и бял, от средната класа, моногамен, физически способен и (с изключение може би на една особена форма на висша класова бяла хомонормативност, която започва да се рекламира в съвременното либерално общество) хетеросексуален. Макар и истории за транс деца, преминаващи през преход на по-ранна възраст, да стават по-често срещани из прогресивните мейнстрийм медии, за мен е много интересно как болшинството от тези деца са бели, руси, от средната класа – и много, много лесно минаващи за цисджендър.

Като видимо расиализирана транс жена, която не минава често за цис, понякога ми се струваше странно да предоставям подкрепа на бели родители от средната класа, които с тревога ми задават добронамерени въпроси като: Моето транс дете ще може ли да се ожени? Да има деца? Ще има ли възможност да пътува? Ще минава ли за представител на пола си? Ще изпитва ли дискриминация в училище, на работа, в търсене на жилище, в търсене на партньор?

Понякога като че намека беше: Детето ми ще се окаже ли като теб? Неминаващо, видимо маргинализирано? Или по-лошо, ще се окаже ли като „онези транс хора“, които са секс работници, за да преживяват, и биват убивани в тъмното?

Преходът е фундаментално право, към което всички транс хора, на каквато и да е възраст, би трябвало да имат достъп. Но аз вярвам, че в идеалния случай преход би трябвало да ни се предлага като една от много опции за телесна автономия и себеизразяване. Не би трябвало да е нещо, през което трябва да преминем, за да правим себе си по-приемливи за другите, или за да крием това, че сме транс, от света.

И преходът със сигурност не трябва да бъде привилегия, нито най-добрите опции за хормонално заместителна терапия, операции и лечения на безплодие трябва да бъдат запазени само за тези, които могат да си ги позволят.

Тези родители изразяват едно желание, което мисля се отразява и от много – ако не всички – маргинализирани хора. И аз в себе си го чувствам. То е желанието да живееш живота на привилегированата класа, да съществуваш без да бъдеш белязан като различен, да имаш място в системата като белите хора от средна класа.

Когато родители идваха при мен с тези разтревожени въпроси, аз се принуждавах да си поема въздух. Припомнях си за своите отговорности като терапевт, лечител. Замислях се за обещанието си към себе си да помагам на транс деца да постигнат по-лесен живот от моя. И им давах отговори, а и задавах свои въпроси:

Да, детето ви ще може да пътува и да намери партньор, вероятно и да се ожени, ако това е, което иска. Възможно е да може да има свои биологични деца, в зависимост от това какво реши да прави с тялото си, също е възможно да може да осинови.

Възможно е да претърпи някакъв вид дискриминация в различни моменти от живота си. Вие как смятате да го подкрепите в преодоляването на тези трудности? Самите вие изпитвали ли сте дискриминация в собствените си животи, как се справихте с това?

По-важно ли е за вас детето ви да има лесен, „нормален“ живот, или удовлетворяващ и свободен такъв?

Социалната система, в която живеем, е плодът на напреднали, разлагащи се капитализъм и колонизация: неолиберализъм. Неолиберализмът е, вярвам, силата, която потулва пламъка на транс освобождението.

„Неолиберализъм“, термин, създаден през 70-те, се отнася до надмощието на капитализма на свободния пазар над всеки аспект от публичния и личния живот. Неолиберализмът смята, че на хората не се полагат никакви права, неща или услуги – включително поверителност, здравеопазване, подслон и обучение – ако те не могат да си позволят да ги закупят. Затова институции, които по традиция се управляват от правителството, като например болници, училища и затвори, биват приватизирани и работят с цел печалба.

Този икономически модел вече превзема почти всяка страна в света.

Неолиберализмът разяжда движенията за човешки права по коварен начин. Той превзема вярванията и действията на активизма за човешки права, като създава страх и оскъдица, така че политическите ни цели да трябва да се фокусират не върху планове и надежди за едно по-добро бъдеще за всеки, а на личното ни оцеляване. Трупането на ресурси, асимилирането към статуквото и индивидуализмът без задръжки са като втора природа за неолибералното мислене.

Вече видяхме как неолиберализмът до голяма степен превзе мейнстрийм движенията за куиър права от 60-те и 70-те. ЛГБТ правата някога съставляваха едно радикално политическо движение, основано на идеите за свободна любов, социализъм и солидарност с други маргинализирани групи. В следващите десетилетия обаче то започна все повече да се фокусира върху по-егоцентрични цели, които най-вече обслужват интересите на бели, цисджендър гей мъже и лесбийки от средна класа: правото да сключиш брак, да осиновяваш деца, да служиш в армията, да работиш в престижни професии.

Междувременно активизмът срещу бедността, жилищната криза и в подкрепа на секс работниците, извършван от трансженствени цветнокожи активисти като Силвия Ривера и Марша П. Джонсън с тяхната група „Улично травеститско революционно действие“ (с абревиатура на английски STAR – бел. пр.), беше избутан на заден план. В търсенето си на уважение мейнстрийм групите за гей застъпничество публично се разграничиха от каузите и лидерите на транс обществото.

Макар и да станахме свидетели на определени „победи“ за гей правата, като правото на сключване на брак в много държави и отменянето на политиката на „не питай, не казвай“ на американските военни сили, неолибералното статукво само по себе си си остава до голяма степен неоспорвано. Богатите си остават богати, бедните си остават бедни и една сравнително мъничка група куиър хора успяха да се присламчат към богатите, докато повечето от нас останахме на заден план.

В днешно време, докато „трансджендър повратната точка“ набира сили, аз наблюдавам надигането на едно ново поколение транс активисти и се чудя кой път ще изберат: неолиберална асимилация? Или революция?

Когато бях социална работничка, започнах да виждам все повече и повече типично бели младежи и деца от средната класа да се разкриват като транс. Което е красиво. Те са смели и издръжливи и понякога семействата им действително подкрепяха техния преход и се застъпваха за достъпа им до здравеопазване и образование. Но виждам също толкова транс младежи, повечето цветнокожи, които са отчуждени от семействата си, живеят в приюти или на улицата, без достъп до ресурсите, нужни им за оцеляване от ден до ден, какво остава за медицински преход и висше образование.

Транс видимостта е по-голяма от когато и да било; осведомеността за транс правата е изключително висока. Ала класовото разделение между транс хората расте и расте.

През 2015 г., след „точката на пречупване“ от заглавната статия в Time, светът видя как мултимилионерката, риалити звездата и някогашната олимпийска атлетка Кейтлин Дженър спечели наградата „Трансджендър герой“ от Glamour, „Жена на годината“ и наградата „Артър Аш за кураж“ от ESPY. В същата тази година Дженър заяви в интервю, че „най-трудното нещо в това да бъдеш жена е да измислиш какви дрехи да носиш“, издавайки дълбока разлика между нейното ежедневие и реалните ежедневия на болшинството не само транс, а и цис жени.

Възхваляването на Кейтлин Дженър от мейнстрийм медиите вече беше критикувано обстойно от куиър и феминистки автори. Но това, което аз намирам за политически важно, не са нейните лични достойнства, нито липсата на такива, а по-скоро разрастващия се феномен на „озвездяване“ на трансджендър хората и връзката му с неолибералния мит, че нещата се подобряват за транс хората като класа, докато всъщност по много начини се случва точно обратното.

Митът за изключителността винаги е бил в сърцето на неолибералната философия – идеята, че ако някои хора могат да се издигнат в условията на капитализма, то всички останали също могат. Това е мит, който смесва успеха на един индивид с благополучието на цялата му класа, и се използва да прикрие ограниченията, наложени от системна дискриминация и насилие.

Според неолибералното мислене, ако чернокож мъж е станал президент на Съединените щати, то расизма в Америка вече го няма. Чернокожите хора, които се оплакват от полицейска бруталност и дискриминация, сигурно просто не се опитват достатъчно усилено да са успешни. Ако Кейтлин Дженър може да си направи операция за феминизиране на лицето и да печели награди, ако Джаз Дженингс може да си има свое риалити шоу и ако Андреа Пежич може да е модел във Vogue, то транс хората навсякъде едва ли страдат чак толкова. Всичко, което останалите от нас трябва да направим, е да станем и ние известни.

Истината е, че способността на известните транс личности да изменят действителностите на транс хората като класа в условията на неолиберализма е много ограничена – дори и когато въпросните известни личности активно се включват в усилията за съпротива.

Лаверн Кокс и Джанет Мок, като пример, са две известни чернокожи транс жени, които с пот и кръв се мъчат да останат свързани с транс и расовия активизъм на обикновените хора. Те все пак остават ограничени от естеството на американската култура около известните личности, която е поначало елитистка и недостъпна. За да останат известни, те трябва да стъпват внимателно между блясъка и грасруутс активизма, между истинността и придържането в строй.

Репрезентацията на транс идентичности в модата, телевизията и на широкия екран е важно. Ние се нуждаем от това да виждаме себе си отразени в историите около нас. Но е важно и да сме критични към това чии истории биват разказвани и защо. Важно е да помним, че представяне и революция не са едно и също нещо.

Казано по друг начин: защо Кейтлин Дженър, една богата републиканка и риалити звезда, получи награда за това, че била вдъхновила транс хората да имат кураж, а не СиСи МакДоналд, една чернокожа транс жена, хвърлена в затвора за това, че се е защитила физически от трансфобско посегание над живота си? Аз не съм първият транс човек, излагащ тези доводи. Като диаспорна, цветнокожа транс жена, аз идвам от история, изпълнена с блестящи мислители и пламенни активисти.

И далеч няма да бъда последната. Докато изплува едно поколение от млади транс хора като мен, с достъп до образование и публична платформа, всички ние ще трябва сами да се запитаме: Кои битки ще изберем да водим и за кого? Дали тези от нас с най-голям шанс за успех в рамките на системите на неолибералното статукво ще се борят за нашето парче от пая сами, или ще се опитаме да преборим капитализма и бялото надмощие, както преди нас са се опитали революционните ни предци?

Аз знам, че не искам да живея в свят, в който транс хората имат достъп до грижа, свързана с медицински преход само ако имат здравни осигуровки, които да я покрият. Искам всеки да получава здравеопазването, от което се нуждае.

Не искам да живея в свят, в който транс хората от средната класа могат да ползват публичните тоалетни за съответната им полова идентичност, а бездомните транс хора да нямат достъп до публични пространства. Искам да живея в свят, в който всеки има дом.

Не искам да живея в свят, в който транс хората могат да са военни или полицаи и да участват в насилственото потискане на цветнокожи хора по света. Искам да живея в свят без войни или полицейска бруталност.

Не искам да живея в свят, в който транс хората биват затваряни в затвори, съответстващи на половата им идентичност. Искам да живея в свят без затвори.

Не искам да живея в свят, в който шепа транс известни личности изкарват милиони долари, докато останалите от нас се мъчат да оцелеят. Искам да живея в свят, в който всички ние имаме каквото ни е необходимо, за да преуспеем.

Не искам да живея в свят, в който някои транс хора са смятани за нормални, а други са смятани за изроди. Искам да живея в свят, в който цялото ни изродско, грозно, разкошно великолепие е възхвалявано за своята честност, слава и възможности.

Драги мои транс сродници – странни сестри, мрачни и гей братя, събратя по оръжие: Вие в какъв свят искате да живеете?

*Gender-nonconforming: Термин за хора, които не следват нормите за изразяването на пола си спрямо социалния пол.

*Two-Spirit: Термин, използван от коренните населения на Северна Америка за хора, чиито социален и/или биологичен пол оспорват съществуващата колониална бинарна конструкция на пола. Терминът може да бъде използван само от хора от тези конкретни коренни населения.