La Guera - „Бялото“ момиче

Автор: Чери Л. Морага

Откъс от книгата This Bridge Called My Back: Writings by Radical Women of Color, съст. Чери Л. Морага и Глория Е. Анзалдуа (1983)

Превод: Камелия Ценева

Редакция: Томислав Андонов

Корекция: Катерина Клинк

Изисква се нещо повече от личен опит, за да придобиеш философия или гледна точка от което и да е специфично събитие. Качеството на реакцията ни спрямо събитието и способността ни да влезем в чуждите животи е това, което ни помага да направим техните животи и техния опит наши.

Ема Голдман

Аз съм много добре образованата дъщеря на жена, която по стандартите на тази страна (САЩ, бел. прев.) би била сметната за до голяма степен неграмотна. Майка ми е родена в Санта Паула, Южна Калифорния, във време, в което голяма част от централната долина все още е била земеделска земя. Почти трийсет и пет години по-късно, през 1948 г., тя се оказва единствената дъщеря от семейство с шест деца, която се е оженила за „англо“, баща ми.

Помня всички истории на майка ми, вероятно много по-добре, отколкото тя предполага. Тя е отличен разказвач, който си спомня всяко събитие от живота си с яркостта на настоящето, отбелязвайки всеки детайл до цвета и кройката на роклята си. Помня истории за това как е напускала училище на пет, седем, девет и единайсет години, за да работи на полето с братята и сестрите си; истории за това как баща ѝ е изпивал и малкото, което тя е успявала да припечели за семейството; истории за това как е вървяла по заобиколен път до вкъщи, за да не се засече с него на улицата, докато вървят към една и съща крайна точка. Помня истории за това как е лъгала за възрастта си, за да може да получи работа като гардеробиерка на състезателната писта Агуа Калиенте в Тихуана. На четиринайсетгодишна възраст тя е била основният източник на приходи за семейството си. Все още си я представям прибираща се сама към вкъщи в три сутринта само за да даде и заплатата, и бакшишите си на майка си, която отново е бременна.

Историите продължават и през годините на войната и след това: фабрики за чупене на орехи, гумената фабрика „Ройт“, и после бумът на компютрите. Помня как майка ми работи на парче за завода за електроника в квартала ни. Късно вечер тя сядаше пред телевизора и започваше да увива медни телчета на платки и да говори за това как трябва да е „в крак с младите момичета.” По това време тя вече беше в средата на петдесетте.

Междувременно аз бях в училище и се подготвях да отида в колеж. След часовете отивах с майка ми да попълваме молби за работа или да ѝ помагам с писането на чекове в супермаркета. Винаги имахме предварително подготвен сценарий. Майка ми подписваше чека преди да влезем в магазина. Когато се приближавахме до щанда за чекове, тя казваше (така, че касиерът да може да я чуе), „о, миличка, можеш ли ти да попълниш чека”, сякаш тя самата не би се занимала с толкова незначителна работа. Никой не задаваше въпроси.

Бях образована и видимо горда и доволна от това, ходех с високо вдигната глава, научила от майка си, че моят живот ще бъде по-лесен от нейния. Бях образована, бях повече от това, бях „ла гуера”, бяло момиче: светлокожа. Родена с чертите на майка си – чикана, но кожата на белия си баща, всичко ми беше уредено.

Никой никога не ми го каза в прав текст (че светлият цвят на кожата е правилният), но знаех, че светлата кожа беше нещо ценно според семейството ми (всички, от които бяха чикано, с изключение на баща ми). Всъщност цялото ми отглеждане (или поне на съзнателно ниво) беше пропито от опити да бъда избелена от какъвто цвят можеше да се каже, че имам. Макар че майка ми го говореше гладко, мен почти не ме учеха да говоря испански. Всичко, което съм научила, беше от училище и от дочути части от разговори между роднините ми и майка ми. Тя често наричаше други мексиканци с ниски доходи „брасерос” или „wetbacks”, докато казваше, че тя и семейството ни сме „друга класа хора”. Истината беше, че и моето семейство е било бедно (някои от тях още са) и са били земеделски работници. Майка ми помни това в кръвта си сякаш е било вчера. Но това е нещо, което тя би искала да забрави (и с право), защото за нея, на някакво базово икономическо ниво, да си чикана означава да си нещо „по-малко”. Бяхме „англоизирани” не заради друго, а заради желанието на майка ми да предпази децата си от бедност и неграмотност; колкото по-добре можехме да минаваме за бели в белия свят, толкова по-големи гаранции имахме за бъдещето си.

Заради всичко това всеки ден изпитвам голямо несъответствие между света, в който съм била родена, и човека, в който се превърнах, когато пораснах. Защото (както казва Голдман) тези истории, които майка ми ми е разказвала се вмъкнаха под „бялата” ми (guera) кожа. Нямах избор освен да навляза в света на майка си. Нямах избор. Взех живота ѝ в сърцето си, но успях да го държа под похлупак за цялото време, в което симулирах живота на щастлив, изкачил се в обществото, хетеросексуален човек.

Когато най-сетне открих, че съм лесбийка, в мен се пробуди отново дълбока връзка с майка ми. Сърдечното отъждествяване и емпатия за потисничеството на майка ми като бедна, необразована и чикана не се осъществи, докато не признах и конфронтирах факта, че съм лесбийка. Лесбийството ми е пътят, по който научих най-много за тишината и потисничеството, и продължава да бъде най-осезаемото напомняне, че не сме свободни човешки същества.

Едното произтича от другото. Вече от години знаех, че съм лесбийка, усещах го до дъното на костите си, усещах болката от това знание, полудявах от това знание, въргалях се в самотата му. Тишината е като гладна смърт. Не се подлъгвайте. Не е нищо по-малко от това и се усеща най-остро, когато през по-голямата част от живота си си живял с пълен стомах. Когато не умираме от глад физически, имаме лукса да осъзнаем психическото и емоционалното гладуване. През погледа на този глад могат да бъдат разпознати други видове – ако си склонен да поемеш риска да направиш връзката, ако си склонен да поемеш отговорността за последствията от това да я направиш. За мен връзката е неизбежна.

Имам предвид, че радостите от това да изглеждаш като бяло момиче се оказаха не толкова страхотни, когато осъзнах, че мога да бъда пребита на улицата, заради това, че съм лесбийка. Ако сестра ми бива пребита, защото е чернокожа, принципът е донякъде същият. И двете сме били пребити откъдето и да го погледнеш. Връзката е очевидна; и в случая на собственото ми семейство разликата в привилегиите, свързани с това да изглеждаш бял вместо кафяв, са разделени само от едно поколение.

В тази страна лесбийството е нищета – по начина, по който е нищета да бъдеш кафяв, да бъдеш жена или да бъдеш просто беден. Опасността се крие в това да сравняваме потисничествата. Опасността се крие в това да не признаваме специфичността на дадено потисничество. Опасността се крие в това да се опитваме да разбираме потисничеството изцяло от теоретична гледна точка. Без емоционална, искрена борба с източника на собственото ни потисничество, без да назовем врага вътре и извън нас, няма как да се създаде автентична, нейерархична връзка между потиснати групи.

Когато нещата загрубеят, ще изоставим ли така наречените ни другари в прилив на расистка/хетеросексистка/друга паника? Към чий лагер ще трябва тогава да се оттегли цветнокожата лесбийка? Самото ѝ присъствие погазва степенуването и абстракцията на потисничествата. Просто свързваме двата края ли? Просто се борим с „изм”-а, който виси над главите ни?

Отговорът е: да, мисля, че първо това правим, и трябва да го правим старателно и в дълбочина. Но да не успеем да отидем отвъд това, само ще ни изолира в собственото ни потисничество, само ще ни изолира вместо да ни радикализира. За пример: мой приятел, гей мъж, веднъж ми довери, че на някакво ниво продължава да се чувства сякаш аз му нямам доверие, защото е мъж; че наистина се чувства сякаш ако се стигне до „война на половете”, може би бих го убила. Признах, че може би наистина бих. Той искаше да разбере какъв е източникът на недоверието ми. Отговорих му: „Не си жена. Бъди жена за един ден. Представи си какво е да си жена”. Той призна, че мисълта го ужасява, защото за него да си жена означава да бъдеш изнасилвана от мъже. Той вече се беше чувствал изнасилен от мъже; искаше да забрави какво означава това. Това, което излезе от тази дискусия, беше осъзнаването, че за да може да създаде автентичен съюз с мен, той трябва да се справи с първоизточника на собственото си усещане за потисничество. Той трябва, първо, емоционално да се примири с това какво е усещането да си жертва. Ако той – или който и да е – наистина направи това, за него би станало невъзможно да обезцени потисничеството на другите, освен ако отново не забрави как сме били наранени.

И въпреки всичко потиснатите групи непрекъснато забравят. Има такива случаи в появяващата се чернокожа средна класа и определено има такава тенденциозна “липса на осъзнатост” сред белите гей мъже. Защото да помним може да означава да се откажем от каквито привилегии сме успели да изстискаме от това общество благодарение на пола, расата, класата или сексуалността си.

В женското движение връзките между жените с различен произход и сексуални ориентации са в най-добрия случай крехки. Мисля, че този феномен е показателен за това, че сме се провалили да се изправим срещу някои много плашещи въпроси: как съм интернализирал собственото си потисничество? По какви начини аз самата съм потисник? Вместо това сме оставили реториката да върши работата на поезията. Дори думата „потисничество” е изгубила силата си. Имаме нужда от нов език, от по-добри думи, които могат по-адекватно да опишат страха на жените едни от други и съпротивата им едни срещу други; думи, които не винаги ще звучат догматично.

Това, което първоначално ме подтикна да работя върху антология на радикални цветнокожи жени, беше дълбокото чувство, че аз самата имах ценни прозрения, с които да допринеса, заради рожденото ми право и произхода ми. И все пак аз не разбирам наистина от първа ръка какво е чувството да бъдеш поругаван заради това, че си кафяв. Знам много повече за радостите на това да си такъв – да си чикана и да имаш семейство за мен са синоними. Всичко, което знам за любовта, пеенето, плача, разказването на истории, за това да говоря със сърцето и ръцете си, дори това да чувствам собствената си душа, идва от любовта на майка ми, лелите ми, братовчедите ми…

Но на 27-годишна възраст е плашещо да призная, че съм интернализирала класовост и расизъм, в които обектът на потисничеството не е само някой извън кожата ми, но този „някой” е и в собствената ми кожа. Всъщност, до голяма степен истинската битка с такова потисничество за всички нас започва под кожата ни. Аз трябваше да се изправя срещу факта, че голяма част от нещата, които ценя в това да съм чикана, в семейството ми, бива подкопана от англокултурата и моето съдействие за нейното съществуване. Това не е нещо, което осъзнах изведнъж. Например чак много дълго време след като се дипломирах от частния колеж, който посещавах в Лос Анджелис, осъзнах, че главната причина за тоталното ми отчуждение и страх от съучениците ми се коренеше в причини, свързани с класа и култура. КЛИК.

Три години след дипломирането ми, в една ябълкова градина в Сонома, мой приятел (който е от италианско-ирландско семейство от работническата класа) ми каза: „Чери, нищо чудно, че си се чувствала като луда в училище. Повечето хора там бяха бели и богати”. Беше вярно. Усещах разликата през цялото време, но чак когато използвах думите „класа” и „цвят на кожата” чувствата ми придобиха някакъв смисъл. В продължение на години се обвинявах, че не съм „свободна” като съучениците си. Бях повярвала на сто процента, че те просто имаха повече смелост от мен – да се възпротивяват на родителите си, да обикалят страната на стоп, да четат и да изучават „изкуство”. Те имаха достатъчно привилегии, за да са атеисти, за Бога. Нямаше никой наоколо, който да запълва бездната между мен и техните родители, които бяха холивудски режисьори, и моите родители, които не биха могли да ви кажат име на режисьор дори и животите им да зависеха от това (и точно защото не зависеха, на тях не им пукаше). Но тогава не знаех нищо за „привилегията”. Бялото беше правилното. Точка. Аз минавах за бяла. Ако се образовах достатъчно добре, никой никога не би разбрал.

Три години по-късно, отново: КЛИК. В писмо до Барбара Смит написах:

Отидох на концерт, на който чете Нтосаке Шанге. Там за мен всичко експлодира. Тя говореше на език, който знам – в най-дълбоките части от мен – че съществува, и който аз до този момент бях игнорирала в собствените ми феминистки проучвания и дори в собственото ми писане. Нтосаке ме накара да осъзная, че в развитието си като поет аз по много начини съм отричала гласа на кафявата ми майка – кафявото в мен. Аклиматизирала съм се към звука на белия език, начинът, по който баща ми го представлява, не отговаря на емоциите в поемите ми – емоции, които произлизат от любовта на майка ми.

Четенето беше разтърсващо. Накара ме да се чувствам некомфортно. Хвърли ме в едноседмичен ужас от това, колко дълбоко съм афектирана. Усетих, че трябва да започна изцяло отначало. Че досега съм считала възприятията на бели жени от средната класа за говорещи от мое име и от името на всички жени. Шокирана съм от собственото си невежество.

Докато седях на онзи стол в аудиторията за първи път осъзнах до дъното на костите си, че в продължение на години се бях отрекла от езика, който знам най-добре - бях игнорирала думите и ритмите, които бяха най-близо до мен. Звукът от клюкарстването на майка ми и лелите ми на полуанглийски, полуиспански, докато пият сервеза в кухнята. И ръцете – бях отрязала ръцете в поемите си. Но не и в разговорите, в тях ръцете все пак не можеха да бъдат задържани мирни. Въпреки всичко настояваха да се движат.

Това четене ме накара да си спомня, че знам неща от корените си. Но това да си спомням ме изправя срещу нещата, които не знам. Четенето на Шанге ме разтърси, защото тя говореше със сила за свят, който ми е и познат, и чужд: „способността ни да влезем в животите на другите”. Но не можеш просто да вземеш каквото ти е било дадено и да побегнеш. И тогава знаех, докато стоях в аудиториума в Оукленд (както знам и в поезията си), че единственото нещо, за което си струва да се пише, е това, което изглежда непознато, и съответно – плашещо.

„Непознатото” често е описвано в расистки литературни произведения като „тъмнината” в даден човек. По подобен начин сексистки писатели описват страха под формата на вагина, наричайки го „отворът на смъртта”. В контраст с това е удоволствие да се четат творби като „Жената воин” на Максин Хонг Кингстън, където страхът и отчуждението са описани като „белите духове”. И въпреки това голямата част от литературата в тази държава утвърждава мита, че това, което е тъмно и женско, е зло. Съответно всеки от нас – дали тъмен, жена или и двете – по някакъв начин е интернализирал тези потиснически изображения. Това, което потисникът често успява да направи, е просто да избута извън себе си страховете си и да ги проектира върху телата на жени, азиатци, гейове, хора с увреждания, който им се струва „най-друг”.

наречи ме

хлебарка и самонадеяна

кошмар на бялата ти възглавница

желанието ти да унищожиш

неунищожимата

част от теб

- Одри Лорд

Но това, от което потисникът се страхува, не е различието, а приликата. Той се страхува, че ще открие в себе си същите болки, същите копнежи като тези на хората, които е ругал. Страхува се от обездвижването, с което го заплашва собствената му наченала вина. Страхува се, че веднъж видял себе си в телата на хората, които е нарекъл различни, ще трябва да промени живота си. Страхува се от омразата, гнева и отмъщението на тези, които е наранил.

Това е кошмарът на потисника, но той не е само негов. Ние, жените, имаме подобен кошмар, защото всяка от нас по някакъв начин е била и потисната, и потисник. Страх ни е да се взрем в това как сме се предавали една друга. Страх ни е да видим как сме приели ценностите на потисника в сърцата си и ги използваме срещу самите себе си и една срещу друга. Страх ни е да признаем колко дълбоко „мъжката дума” се е вкоренила в нас.

Да оцениш щетите е опасно действие. Мисля си как, дори като феминистка лесбийка, толкова съм искала да игнорирам собствената си хомофобия, собствената си омраза към себе си за това, че съм куиър. Не съм искала да призная, че най-дълбокото ми усещане за себе си не е съвсем „наваксало” с „женската” ми политика. Било ме е страх да критикувам лесбийски писателки, които правят избора да „подминат” тези проблеми в името на феминизма. През 1979 г. говорим за „старите гей” и „буч и фем” роли сякаш са древна история. Захвърляме ги встрани сякаш са просто патриархални понятия. А всъщност понякога съм лягала в леглото със страха и омразата на обществото към лесбийките. Понякога съм мразела моя любима за това, че ме обича. Понякога съм се чувствала „не достатъчно жена” за нея. Понякога съм се чувствала „не достатъчно мъж”. За лесбийка, която се опитва да оцелее в хетеросексистко общество, няма лесен път около тези емоции. По подобен начин в общество, доминирано от белите, не е възможно да заобиколиш расизма и това, че сме го интернализирали. Той е винаги там, въплътен от някой, с когото най-малко очакваме да се сблъскаме.

Когато се случи да се сблъскаме с този човек – там е предизвикателството. Там е възможността да се сблъскаме с кошмара вътре в нас. Но обикновено пред такова предизвикателство ние се свиваме.

Редовно наблюдавам как обичайният отговор сред белите женски групи, когато се повдигне „проблемът с расизма”, е разликата да бъде отречена. Чувала съм коментари като „Е, ние сме отворени към всички жени; защо те (цветнокожите жени) не дойдат? Ние правим каквото можем…”. Но рядко има какъвто и да било анализ на начините, по които самата природа и структура на групата може да са базирани на расистки и класови разбирания. И по-важно е това, че толкова често тези жени не изпитват загуба, липса, отсъствие, когато цветнокожи жени не са замесени, съответно, няма почти никакво желание ситуацията да се промени. Това ме е наранило дълбоко. С времето започнах да вярвам, че жени от привилегирована класа посмяват да видят как те потискат само когато са разбрали значението на собственото си потисничество. И са разбрали, че потисничеството на другите наранява тях лично.

Другата страна на историята е, че цветнокожите жени и жените от работническата класа често се свиват от това да се изправят срещу бели жени от средната класа. Много по-лесно е да степенуваме потисничествата и да си ги представяме в йерархия, отколкото да поемем отговорност да променим собствените си животи. Провалили сме се в това да изискаме от белите жени, и особено тези, които претендират, че говорят от името на всички жени, да признаят и да поемат отговорност за расизма си.

Диалогът просто не е станал достатъчно дълбок.

Много пъти съм поставяла под въпрос изобщо правото си да работя по антология, която е написана „само от жени от Третия свят”. Трябваше да гледам критично на това, че се заявявам като цветнокожа, по време, в което в редиците на белите феминистки, това се вижда като „политически коректно” (и понякога периферно изгодно) твърдение. Трябва да призная, че физически аз направих избор да се заявя като такава, за разлика от жени, които не са имали този избор, и са били малтретирани заради цвета си. Трябва да се изправя срещу факта, че през по-голямата част от живота си просто заради това, че изглеждам бяла, съм се идентифицирала с и съм се стремяла към бели ценности и че бях на гребена на вълната на южнокалифорнийската привилегия, докато съвестта ми позволяваше това.

Е, сега се чувствам и избелена, и изхвърлена. Ядосана съм – годините, през които отказвах да разпозная привилегията и когато тя е работела срещу мен, когато аз съм работела за нея, от незнание, за сметка на други хора. Това не са решени въпроси. Затова усещам тази работа като изпълнена с рискове. Тя продължава да е разкриваща. Тя ме свързва с жени, които със сигурност знаят много повече от мен за расизма като преживян опит, което се вижда в плътта на техните творби.

Мисля: каква е отговорността ми към корените ми – бели и кафеви, испано- и англоговорящи? Аз съм жена с по един крак в двата свята; и отказвам да се примиря с разделението. Чувствам нуждата от диалог. Понякога я чувствам много спешна.

Но един глас не е достатъчен, нито пък два, въпреки че диалог се започва с толкова. От съществена важност е радикалните феминистки да се изправят срещу страха си от и съпротивата си едни срещу други, защото без това наистина няма да има хляб на масата. Просто няма да оцелеем. Ако можехме да направим тази връзка в най-съкровената част от сърцата си, че ако сме сериозни за революцията, или още по-добре, ако наистина вярваме, че трябва да има радост в животите ни (истинска радост, не просто да „си прекарваме добре”), то тогава ние се нуждаем една от друга. Ние жените се нуждаем една от друга. Защото моята/твоята самотна, самоутвърждаваща се „искам-да-се-преборя-със-страха” сила, не е достатъчна. Истинската сила, както и аз, и ти добре знаем, е колективна. Не мога да си позволя да се страхувам от теб, нито пък ти от мен. Ако трябва да се сблъскаме челно, нека го направим: тази учтива боязливост ни убива.

Както Лорд казва в цитирания по-горе откъс, откриваме мечтата, когато се вгледаме в кошмара. Там оцелелият изплува, за да настоява за своето бъдеще, представа, да, родена от това, което е тъмно и женско. Феминисткото движение трябва да е движение на такива оцелели, движение с бъдеще.