Употребите на гнева: женски реакции към расизма

Одри Лорд, 1981

Превод: Галина Безлова

Редактор: Харита Асумани

Коректор: Катерина Клинк

През юни 1981 г. Одри Лорд открива Конференцията на Националната асоциация за женски изследвания в гр. Сторс, Кънектикът. Ето презентацията ѝ.

Расизъм. Убеждението, че една раса превъзхожда всички други и съответно има естествено право на доминация, буквално или преносно.

Женските реакции към расизма. Аз реагирам на расизма с гняв. Живеех с този гняв, игнорирах го, после го хранех, научих се да го използвам, преди да се размие трайно визията ми за живот. Веднъж го изразих тайно, защото се страхувах от последствията. Страхът ми от това да проявя гнева си, не ме научи на нищо. Страхът ви от този гняв няма да научи на нищо и вас.

Женските реакции към расизма са женските реакции към гнева: гняв към отхвърлянето, към неоспоримите привилегии, към расистките изкривявания, към мълчанието, към малтретирането, стереотипите, отбранителността, обезличаването, предателството и вербуването.

Моят гняв е отговор на расистките нагласи и на действията и предубежденията, произлизащи от тези нагласи. Ако отношенията ви с други жени отразяват тези нагласи, тогава моят гняв и съпътстващите ви страхове са прожектори, които могат да осветят израстването ви, по същия начин, по който аз използвах знанието, за да изразявам гнева за своето израстване. Чрез съзнателни корекции, а не през вина. Вината и отбранителността са тухли в стената, срещу която всички ние драпаме; те не служат на никого.

Понеже не искам това да се превърне в теоретична дискусия, ще ви дам няколко примера за интеракции между жени, които обрисуват точно това. За да не отнемат прекалено много време, съм ги скъсила. Искам да знаете, че имам още много такива истории.

Например:

● На академична конференция изразявам директно и конкретно гнева си, тогава една бяла жена казва: „Сподели как се чувстваш, но не го казвай толкова грубо, иначе не мога, да те чуя“. Но дали моят начин на изразяване ѝ пречи да чуе или е заплахата, че животът ѝ може да се промени?

● Програмата за женски изследвания в южняшки университет кани чернокожа жена да чете След едноседмичен форум за черни и бели жени: „Какво ви донесе тази седмица?“, питам аз. Най-разговорливата бяла жена казва: „Мисля, че получих много. Чувствам, че чернокожите жени вече ме разбират по-добре; сега имат по-добра представа защо съм каквото съм”. Сякаш да я разберат е в основата на проблема с расизма.

● След петнадесет години женски активизъм, който претендира, че адресира житейските проблеми и възможното бъдеще за всички жени, от университет на университет все още чувам: „Как да се справим с проблемите на расизма? Не присъстват цветнокожи жени“. Или, от другата страна на това твърдение, „Нямаме никой в нашия департамент, който да може да преподава техните трудове“. С други думи, расизмът е проблем на черните жени, проблем на цветнокожите жени и само ние можем да го дискутираме.

● След като четох от книгата си „Поеми на гневни жени“ бяла жена ме пита „Възнамерявате ли да направите нещо, за да се справим с „нашия“ гняв? Чувствам, че е много важно“. Питам: „Вие как използвате своя гняв?“. И след това трябва да отвърна очи от празния ѝ поглед, преди да ме е поканила да участвам в собственото ѝ унищожение. Аз не съществувам, за да чувствам гнева ѝ вместо нея.

● Белите жени вече започват да преосмислят отношенията си с черните жени и въпреки това често виждам, че имат желание да се занимават само с малките цветнокожи деца, които са отраснали отсреща, любимата им медицинска сестра в училище, тук-там някой съученик от втори клас – онези скъпи спомени, които остават интригуващи, мистериозни или неутрални. Избягваш детските предубеждения, оформени от гръмкия смях, отправен към Растус и Алфалфа, ясното послание на кърпичката на майка ти, поставена точно където съм стояла до преди малко на пейката, незабравимите и дехуманизиращи портрети на Амос и Анди в хумористичните истории, които татко ти разказва преди лягане.

● Возя двегодишната си дъщеря в пазарска количка в супермаркет в Ийст Кастър през 1967 г. и малко бяло момиченце, возещо се в количката на майка си, възкликва развълнувано „Виж, мамо, бебе-прислужница!“. И майката му изшътква, но не го поправя. Затова петнайсет години по-късно, на конференция за расизма, все още намираш историята за смешна. Но аз чувам в смеха ти много страх и много страдание.

● Бяла академичка приветства изданието на сборник с трудове на цветнокожи жени, които не са чернокожи. „Позволява ми да се справя с расизма без да се налага да се справям с характера на чернокожите жени”, ми казва тя.

● На международно женско събрание известна бяла американска поетеса прекъсва четенето на трудовете на цветнокожи жени, за да прочете собствената си поема и след това преминава към „много важен панел“.

● Ако жените в академичните среди наистина искат диалог на тема расизъм, ще трябва да осъзнаят нуждите и житейските контексти на другите жени. Когато жена в академията каже „не мога да си го позволя“, това обикновено значи, че прави избор за какво да похарчи наличните си пари. Когато жена на помощи каже „не мога да си го позволя“, тя има предвид, че оцелява на пари, които едва са били достатъчно да преживяваш през 1972 и често няма какво да яде. Въпреки това Националната асоциация за женски науки организира конференция през 1981 г., в която се ангажира с борбата с расизма, но отказва да опрости таксата за участие на бедните и цветнокожите жени, които са изявили желание да се включат с презентации и работилници. Това прави участието на много цветнокожи жени в конференцията – например Уилмет Браун от Чернокожи жени за платен домашен труд – невъзможно. Не е ли това пореден случай на академички, които обсъждат истинския живот в затворена академична среда?!

Към белите жени тук, които разпознават тези нагласи, но най-вече към всички мои цветнокожи сестри, които живеят и преживяват хиляди такива срещи, към моите цветнокожи сестри, които, също като мен, все още похлупват кипящия си гняв или понякога се съмняват дали изразяването на гнева ни е безполезно и разрушително (двете най-популярни обвинения) – искам да ви говоря за гнева, за собствения си гняв и за това, което съм научила от пътуванията си из неговите царства.

Всичко може да се използва, но не разточително. Ще ви е от полза да си спомните това, когато ви обвинят в разруха.

Всяка жена разполага с добър запас от гняв, който може да бъде използван срещу личното и институционално потисничеството, което е породило този гняв. Съсредоточен и прецизен, той може да се превърне в мощен източник на енергия в полза на прогреса и промяната. И когато говоря за промяна, нямам предвид обикновена смяна на позициите или временно сваляне на напрежението, нито за възможността, да се усмихнем или да се почувстваме добре. Говоря за фундаментална и радикална промяна на онези схващания, които са в основата на живота ни.

Виждала съм ситуации, в които бели жени чуват расистко подмятане, възмущават се от казаното, изпълват се с ярост и после замълчават от страх. Този неизразен гняв потъва в тях като граната, която обикновено се хвърля върху първата цветнокожа жена, която заговори за расизъм.

Но гневът, изразен и превърнат в действие в служба на нашата визия и нашето бъдеще, е освобождаващ и утвърждаващ акт на проясняване, тъй като именно в този болезнен процес ние установяваме кои са съюзниците, с които имаме сериозни различия, и кои са нашите истински врагове.

Гневът е пълен с информация и енергия. Когато говоря за цветнокожи жени, нямам предвид само чернокожите жени. Цветнокожата жена, която не е черна и която ме обвинява, че я обезличавам, когато приемам нейните сблъсъци с расизма като същите с моите, има какво да ми каже и е по-добре да се поуча от нея, за да не си губим времето в борби на истини. Ако съзнателно или не участвам в потисничеството на сестра и тя ми обърне внимание – да отговоря на гнева ѝ с моя, само ще изпълни същността на нашата среща с реактивност. Това е загуба на енергия. И да, много е трудно да стоя и да слушам гласа на друга жена, която описва непозната за мен мъка, или такава, за която аз самата съм допринесла.

Тук се отдалечаваме от очевидните битки, които водим като жени. Това не трябва да ни заслепява за размера и сложността на силите, които се надигат срещу нас и всичко най-човешко в средата ни. Ние не сме тук като жени, които изследват расизма в политически и социален вакуум. Ние действаме в пастта на една система, за която расизмът и сексизмът са фундаментални, утвърдени и необходими инструменти на печалбата. Жени, които реагират на расизма, е толкова опасна тема, че когато местните медии се опитаха да дискредитират тази конференция, избраха да се съсредоточат върху предоставянето на жилища за лесбийки като средство за отклоняване на вниманието. Сякаш „Хартфорд Кюрант“[i] не смее да спомене темата, избрана за обсъждане тук – расизмът – за да не се разбере, че жените наистина се опитваме да изследваме и променим всички репресивни условия на нашия живот.

Масовите медии не желаят жените, особено белите жени, да реагират на расизма. Те искат расизмът да бъде приет като неизменна част от същината на нашето съществуване, като залеза или настинката.

Така че ние работим в контекст на противопоставяне и заплаха, в основата на които със сигурност не стои гневът между нас, а жестоката омраза, насочена срещу всички жени, цветнокожи хора, лесбийки и гей мъже, бедни хора – срещу всички нас, които се опитваме да изследваме особеностите на живота си, докато се съпротивляваме на потисничеството и се стремим към обединение и ефективни действия.

Всяка дискусия за расизма между жени трябва да включва разпознаването и употребата на гнева. Такава дискусия трябва да бъде открита и творческа, защото е от съществено значение. Не можем да позволим на страха си от гнева да ни отклони, нито да ни съблазни, да се задоволим с нещо по-малко от тежката работа по изкопаването на честността; трябва да бъдем съвсем сериозни по отношение на избора на тази тема и на гнева заложен в нея, защото, бъдете сигурни, нашите опоненти са съвсем сериозни в омразата си към нас и към това, което се опитваме, да направим тук.

И докато се вглеждаме в често болезненото лице на гнева на другия, моля, не забравяйте, че не гневът ме кара да ви предупреждавам да заключвате вратите си нощем и да не се разхождате сами по улиците на Хартфорд. Това е омразата, която се крие по тези улици, стремежът да унищожат всички нас, ако наистина работим за промяна, а не се отдаваме единствено на академичната реторика.

Тази омраза и нашият гняв са много различни. Омразата е бесът на онези, които не споделят нашите стремежи, и нейната цел е смърт и разруха. Гневът е огорчение от изкривяванията между равнопоставени хора, а неговата цел е промяната. Но времето ни намалява. Възпитани сме да гледаме на всяко различие, различно от пола, като причина за унищожение. Идеята чернокожите и белите жени да се изправят пред гнева си без отричане, пасивност, мълчание, или вина, сама по себе си е регенерираща. Тя предполага среща на равни, за да изследват различието и да променят тези изкривявания, които историята е създала около това различие. Защото именно тези изкривявания ни разделят. И ние трябва да се запитаме: кой печели от всичко това?

Цветнокожите жени в Америка сме израснали в симфония от гняв, че сме потиснати, че сме отхвърлени, че оцеляваме въпреки един свят, който приема за даденост идеята, че не сме хора и който мрази самото ни съществуване извън службата в негова полза. И казвам симфония, а не какафония, защото ни се налага да оркестрираме всички тези видове ярост, така че да не ни разкъсват. Налага се да се научим да преминаваме през тях и да ги използваме за сила, мощ и прозрение в ежедневието си. Онези от нас, които не са научили този труден урок, не са оцелели. И част от моя гняв винаги е възхвала за моите паднали сестри.

Гневът е адекватна реакция на расистки нагласи, както е и яростта, когато действията, произтичащи от тези нагласи, не се променят. За тези жени тук, които се страхуват повече от гнева на цветнокожите жени, отколкото от собствените си неизследвани расистки нагласи, питам: дали гневът на цветнокожите жени е по-застрашителен от омразата към жените, която оцветява всички аспекти на живота ни?

Не гневът на другите жени ще ни унищожи, а нашият отказ да останем на място и да се вслушваме в ритмите му, да се учим от него, да премахнем опаковката, за да видим същността му, да използваме този гняв, като важен източник на овластяване.

Не мога да крия гнева си, за да ви спестя вината, нито наранените чувства, нито ответния гняв; защото това обижда и омаловажава всичките ни усилия. Вината не е отговор на гнева; тя е отговор на собствените ни действия или на липсата на такива. Ако води до промяна, може да бъде полезна, тъй като тогава вече не е вина, а стъпка към знанието. Твърде често обаче вината е просто друго име за безсилие, за отбранителност, която руши комуникацията; превръща се в средство за защита на невежеството и за запазване на статуквото, в главния щит на стагнацията и всяка липса на промяна.

Повечето жени не са развили инструменти, с които да посрещат гнева конструктивно. В миналото женските групи (от предимно бели жени)[ii] са се занимавали с това как да изразяват гнева си, обикновено към света на мъжете. И тези групи са били съставени от бели жени, които са споделяли условията на своето потисничество. Обикновено е имало малко опити да се формулират истинските различия между жените като тези от раса, цвят на кожата, възраст, класа и сексуална идентичност. По онова време е липсвала очевидната нужда да се изследват вътрешните противоречия и жената като потисник. Работило се е върху изразяването на гнева, но много малко върху гнева между жени. Не са изследвани инструменти за справяне с гнева на другите жени, освен как да се отклонява или избягва посредством вината.

Нямам никаква конструктивна полза от вината – нито от вашата, нито от моята собствена. Вината е само още един начин за избягване на информираните действия, загуба на време и отлагане да се направи ясен избор. Приближаващата буря може да нахрани земята, както и да огъне дърветата. Ако ви говоря с гняв, то поне съм ви говорила: Не съм опряла пистолет в главата ви и не съм ви застреляла на улицата; не съм погледнала окървавеното тяло на сестра ви и не съм попитала: „Какво е направила, за да си го заслужи?“. Така реагират две бели жени на разказа на Мери Чърч Терел за линчуването на бременна чернокожа жена, чието бебе след това е изтръгнато от тялото ѝ. Това е било през 1921 г., а Алис Пол току-що е отказала да подкрепи публично прилагането на Деветнадесетата поправка да важи за всички жени – т.е. отказва да подкрепи включването на цветнокожите жени, въпреки че сме работили за въвеждането на тази поправка.

Гневът в проявленията си между жените няма да ни убие, ако успеем да го изразим прецизно, ако се вслушаме в съдържанието на казаното поне с такъв интензитет, с какъвто се защитаваме от конкретния изказ. Когато се отказваме от гнева, ние се отказваме от познанието, съдържащо се в него и продължаваме в инерцията на заучените модели. Опитах се да изследвам ползите на моя гняв, както и неговите ограничения.

За жените, възпитани в страх, гневът често прилича на заплаха за унищожение. В мъжката конструкция на грубата сила ни учат, че животът ни зависи от добрата воля на патриархалната власт. Гневът на другите трябва да се избягва на всяка цена, защото от него не може да се научи нищо друго освен болка и това, че сме лоши момичета, че не сме се справили и че не сме направили това, което се е очаквало от нас. И ако приемем този гняв единствено като безсилие, то разбира се, може да ни унищожи.

Но силата на жените се крие в това да разглеждаме различията си като творчески възможности и да се изправяме срещу онези изкривявания, които сме наследили, но които сега са в нашите ръце, за да ги променим. Гневът на жените може, чрез прозрение, да трансформира различията в сила. Гневът между равни поражда промяна, не разрушение, а дискомфортът и чувството за загуба, които често предизвиква, не са фатални, а са признак на растеж.

Моята реакция към расизма е гняв. Този гняв е отнел от живота ми само когато е оставал неизказан, безполезен за никого. Служил ми е и в тъмните класни стаи, където приносът и историята на чернокожите жени са били по-невидими от дим. Служил ми е като огън в леда на неразбиращите очи на белите жени, които виждат в моя опит и в опита на моите хора само нови причини за страх или вина. Моят гняв не е оправдание да не прогледнете, не е причина да се отдръпвате от последствията на собствените си действия.

Когато цветнокожите жени говорят за гнева, който съпътства толкова много от контактите ни с белите жени, често ни се казва, че „създаваме атмосфера на отчаяние“, „пречим на белите жени да преодолеят вината“ или „заставаме на пътя на доверието в общуването и действието“. Всички тези цитати са извадени директно от писма до мен от членове на тази организация през последните две години. Една жена пише: „Тъй като сте чернокожа и лесбийка, изглежда, че говорите с моралния авторитет на страданието“. Да, аз съм чернокожа и лесбийка и това, което чувате в гласа ми, е ярост, а не страдание. Гняв, а не морален авторитет. Има разлика.

Да се отвръщаме от гнева на чернокожите жени с оправдания или под претекст за сплашване, означава да не предоставим власт на никого – това е просто още един начин да запазим расовата слепота и властта на не адресираната привилегия непокътнати. Вината е само друга форма на обективизиране. От потиснатите хора винаги се очаква да се напънат още малко, за да преодолеят пропастта между слепотата и човечността. От чернокожите жени се очаква да използваме гнева си само в услуга на спасението или обучението на други хора. Но това време е приключило. Гневът ми е бил болка за мен, но и оцеляване, и преди да се откажа от него, ще се уверя, че има нещо поне толкова мощно, което да го замени по пътя към яснотата.

Коя жена тук е толкова влюбена в собственото си потисничество, че не може да види отпечатъка от тока си върху лицето на друга жена? На коя жена условията на потисничество са й станали така скъпи и необходими сякаш са билет за ложата на праведните, далеч от студените ветрове на самокритичността?

Аз съм цветнокожа лесбийка, чиито деца могат да се хранят редовно, защото работя в университет. Ако ситите им коремчета ми попречат да разпозная общото си с цветнокожата жена, чиито деца не могат да ядат, защото тя не може да си намери работа, или с тази, която няма деца, защото вътрешностите ѝ са проядени от спонтанни аборти и стерилитет; ако не разпозная лесбийката, която избира да няма деца, жената, която остава скрита, защото хомофобското й обкръжение е единствената ѝ опора, жената, която избира мълчанието вместо поредната смърт, жената, която се страхува моят гняв да не предизвика експлозията на нейния; ако не успея да ги разпозная като други лица на самата себе си, то тогава допринасям не само за потисничеството над всяка от тях, но и за моето собствено, а гневът, който стои между нас, трябва да се използва за яснота и взаимно овластяване, а не за избягване на вината или още по-голямо разделение. Аз не съм свободна, докато има и една несвободна жена дори когато нейните окови са много различни от моите. И аз не съм свободна, докато дори един цветнокож човек остане окован. Никой от вас не е.

Говоря тук днес като цветнокожа жена, която е решена да оцелее, а не да бъде унищожена. Никоя жена не е отговорна за промяната на психиката на своя потисник дори когато тази психика е на друга жена. Познавам гнева на вълчицата и съм го използвала за просветление, смях, защита и огън на места, където не е имало нито светлина, нито храна, нито сестри, нито стотинка. Ние не сме богини, матриарси или въплъщения на божествената прошка; не сме огнени жезли на правдата или инструменти за бичуване; ние сме жени, принудени да се обръщат винаги към своята женска сила. Научихме се да използваме гнева така, както сме се научили да използваме мъртвата плът на животните, и насинени, смазани и променящи се, оцеляхме, израснахме и по думите на Анджела Уилсън – продължаваме напред. Със или без белите жени. Използваме всички сили, за които сме се преборили, включително и гнева, за да помогнем за определянето и оформянето на един свят, в който всички наши сестри могат да растат и да се развиват, свят, в който децата ни могат да обичат и в който силата на докосването и срещата с различията на другата жена в крайна сметка ще надхвърли нуждата от унищожение.

Защото не гневът на чернокожите жени капе по земното кълбо като отрова. Не моят гняв е този, който изстрелва ракети, харчи над шестдесет хиляди долара в секунда за снаряди и други средства за война и смърт, избива деца в градовете, складира нервнопаралитичен газ и химически бомби, изнасилва нашите дъщери и нашата земя. Не е гневът на чернокожите жени, който се разгражда в сляпа, дехуманизираща сила, твърдо решена да ни унищожи, освен ако не я посрещнем с всичко, което имаме, със силата да изследваме и да предефинираме условията, в които ще живеем и работим; със силата да си представяме и да реконструираме гняв срещу болезнения гняв, камък върху тежкия камък, едно бъдеще на плодородно различие и земя, която да подкрепя нашите избори.

Приветстваме всички жени, които могат да ни посрещнат лице в лице, отвъд обективирането и отвъд вината!

[i]Hartford Courant – най-големият и най-старият ежедневник в САЩ, бел. ред.[ii]CR или consciousness raising groups – букв. „групи за повишаването на съзнанието“ са форма на активизъм в САЩ от т.нар. „Втора вълна на феминизма“ (1960 – 80 г.), при която жени се събират, за да осъзнаят и говорят открито за формите на насилие, които изживяват, без присъствието на мъже.