Да поговорим за трансженствения гняв

Когато бях объркано транс дете, използвах гнева като броня и като маскировка.

Сега мога да го използвам, за да отстоявам истината.

Саманта Рийдъл

Превод: Исобел Николова

Редактор: Слава Дойчева

Коректор: Катерина Клинк

Бях на около 5 години, когато за първи път облякох рокля. Беше ми скучно и усилено търсех приятелството на съседските момичета, затова на шега се съгласих да облека най-намачканата и пайетена черна рокля – от онези, с които биха покрили телцето на някоя невръстна принцеса на преждевременното й погребение. Когато чух присмехулните им писъци, повече от всичко исках да умра. Докато бягах, с притеснителното, но изключително приятно усещане за роклята около бедрата ми, реших твърдо, че това ще е моята най-добре пазена тайна и няма да бъде никога споделена. Скоро след това приключение родителите ми забелязаха промяна в мен – бях започнала да се превръщам в побойник. След поредица сбивания ме хванаха, заедно със съучастник, да блъскаме друг съученик в гардеробната. Побеснял от ярост, баща ми направи рядко посещение до училището, за да ме прибере. По пътя към къщи той ми постави ултиматум: или ще обясня защо се държа така подивяло, или ще ми хвърли бой, който никога няма да забравя.

Проблемът беше, че аз нямах ни най-малка идея защо правех нещата, които правех. Ужасена и засрамена, мълчах като пукал през целия път, а когато се прибрахме, получих жесток пердах с татковия кожен колан – бой, който, както той обеща, ме кара да изтръпвам и до ден днешен. Това напълно разруши каквато и да е емоционална комуникация между нас и ние никога не проговорихме за този ден отново.

Докато разбера защо толкова ме избиваше на агресия, баща ми бе починал и нямаше как да му споделя истината: аз бях транс – едно момиче, което не разбираше как да бъде себе си. Едно момиче, което се опитваше да изиграва мъжественост по единствения начин, който знаеше – чрез насилие и агресия. Едно момиче, което щеше да се превърне в жена, добре познаваща силата на гнева и как да я използва.

Въпреки че реално не исках да съм момче, прекарах гимназиалните си години, отчаяно опитвайки се да разбера как да бъда такова. Групи като Weezer и Green Day, водени от чувствителни, но ядосани момчета, които крещяха за всичко – от войната в Ирак до несправедливо отхвърляне от някоя сладка мацка, се превърнаха в новата ми мания. Четях „Батман“ комикси с безбройните истории за яростта на един мъж, благородно насочена към войната с престъпността. Някъде там се криеше отговора, сигурна бях! Просто трябваше да навържа парчетата, за да намеря точния вид мъжественост, който трябваше да изиграя.

Не се опитвах да съм момче само заради себе си – научих се да имитирам мъжественост заради собствената си безопасност. В междучасията момчета, които тогава смятах за приятели, често ми крадяха нещо (най-често кутията с храна) и си играеха на „пиян морков“. Бързо научих, че сълзите и молбите само влошават проблема, но една добре изиграна демонстрация на ярост, подплатена с физическа агресия, би отблъснала насилниците за няколко седмици. Един уикенд момче открадна на шега колелото ми за няколко часа. Следващия понеделник след часовете го подгоних през църковния двор до училище и го повалих на земята. Безопасността ми беше гарантирана за месеци напред. Такъв беше приученият език на момчетата.

До края на гимназията вече знаех как да извадя от себе си онзи вид мъжественост, с която си мислех, че мога да живея – пънкарче с нежно сърце, което по някаква случайност има строгосекретен фетиш да се облича като момиче. Забегнах към колежа и моментално започнах да пиша статии за един от студентските вестници, базирани изцяло на това какво ме е ядосало през конкретната седмица: конфликтът Израел – Палестина, кофти поведение от администрацията в училището, Бристол Палин; всичко беше на масата, стига да палеше достатъчно яростта ми. Пишех със страст, огън и много малко саморефлексия или проучвания, потъвайки в театралниченето, което смятах за нужно, за да поддържам образа на „странното момче-зубърче“. Административният съвет се превърна в „Тъмният съвет“, а директорката – в тиранина, който раздава несправедливи наказания от високия си престол. Меко казано ПРЕКАЛЯВАХ!

В този период баща ми почина след дълга битка с рак на мозъка. Седях до него в последните му часове, само ние двамата, на изгасена лампа в студената му, стерилна болнична стая и аз за пореден път не можех да намеря точните думи. Не можах дори да заплача. Емоционално необразована и просмукана от вина и срам, аз насочих гнева си навътре. Нямаше как някой като мен да изживее щастието, което така желаех. Не го заслужавах. Вместо това потиснах всичко (точно както знаех, че мъжете трябва да правят), завърших колежа и започнах да пиша професионално.

В крайна сметка стигнах до повратна точка. Дълго време не работих и това ми даде възможност да размишлявам над чувствата си. Наложи се да погледна истината в очите: депресивното ми състояние и емоционалното ми самонараняване бяха просто симптоми на по-голям проблем. Аз не бях момче, не исках да живея като такова и единственият шанс напред за мен беше да направя преход.

Няколко седмици след първото ми хапче естроген, транс жена с името Кейти Сал беше проследена до дома си, пребита и приета в болница. Скоро след това мъж от квартала ме преследва до нас и ме наблюдава, докато не си влязох в апартамента. На следващия ден си купих спрей за самозащита от „Амазон“. Изведнъж симптомите на патриархалната мизогиния, за които някога мислех само в академичен план, се оказаха твърде истински, тук и сега.

Изгарях от гняв и за първи път знаех къде да го насоча. Най-накрая имах кауза отвъд безпредметната себеомраза и либералните опорни точки: реших да се върна към това да пиша есета и да подрязвам езиците на мизогинията и трансфобията, откъдето и да се покажеха. Свързах се със стар приятел на баща ми, редактор, който хареса идеята ми за седмична колонка за транс живот и политика. Водих я в продължение на година след като почнах хормони.

Ранните ми есета, за жалост, бяха все още отражение на това „момче“, което бях в колежа и което се опитвах с променлив успех да оставя в миналото. Думите ми бяха тежки, излишно нападателни и груби. Например, когато една банда се държа зле с приятелите ми на концерт в Бауъри, аз хванах писалката и пуснах допълнителна колонка само за да ги нарека „клиширани мрънкачи“.

Ала на мушка не бяха единствено непознатите. След разпален спор във Фейсбук за контролирането на тона, един цис приятел продължи да ме дразни в лични съобщения. Отговорих, като написах цяла статия „Как да бъдем съюзник“ и го използвах като пример за това какво не трябва да правим.

Най-накрая на двама от най-добрите ми приятели им писна (единият – скорошният ми бивш, а другият – общ приятел, който ме заведе на шопинг за първата ми рокля от „H&M“), но те изразиха това по-добре, отколкото някога можех да си представя. Поканиха ме на вечеря, наляха ми вино и ме изчакаха да се отпусна. Щом вечерята бе приготвена, ме погледнаха право в очите и казаха, че трябва да поговорим. „Ние те обичаме, казаха, но имаме чувството, че вече не можем да говорим с теб, без да се превърнем в мишена за следващата ти статия“.

Бях разстроена и шокирана, но не можех да отрека истината зад думите им. Разплаках се за първи път от години (сигурен знак, че са успели да стигнат до мен, но също така и знак, че естрогенът най-накрая беше проработил). Как можех да не забележа безчувствието в работата си? Не я ли вършех, за да помагам на хората? Яростта ми можеше да бъде ефективен инструмент за комуникация, но изпусната безразсъдно, тя нараняваше и отблъскваше хората, на които държах. Бях толкова привикнала да прекарвам всяка негативна емоция през гнева си, че бях почти изпуснала възможността да оставя този вид живот в миналото. Преходът ми можеше да не е просто физически – докато хормоните преоформяха тялото ми, можех да се отуча от вредното социализиране от детството ми и да се превърна в една по-мила и по-разбираща жена.

Като ме включиха (а не изключиха, както аз правех с хората дотогава) през тази вечер преди повече от три години, моите приятели ми помогнаха да центрирам себе си по начин, за който никога няма да успея да им се отблагодаря. Ще излъжа ако кажа, че не се боря със себеомраза или избухвания, но подобни прояви на гняв вече не водят живота ми. В същото време не е нужно една емоция да ме води, за да мога да разпозная нейната практична употреба.

Късно една вечер, в началото на прехода ми, вървях от дома на приятел към последния автобус за вкъщи. За щастие, пътят не беше дълъг и не трябваше да чакам дълго. Улиците на Бруклин бяха доста тихи, но докато крачех, бързо подминах мъж, който беше притиснал жена пред витрината на един магазин и крещеше „Не можеш!“, докато тя се опитваше да се измъкне. Първоначалният ми инстинкт беше да не се забърквам и да си продължа по пътя – вече бях разбрала точно колко опасни могат да бъдат мъжете за хора като мен. Но те бяха опасни и за хора като нея. Автобусът ми се задаваше. Не можех да разбера много от разговора им, но сред всичко чух нейния глас да казва „Не“. Майната му на автобуса. Бързо се върнах назад. „Извинете, този човек притеснява ли ви?“, попитах. „Да“, проплака тя. Моля те, казаха очите й. Мъжът насочи вниманието си към мен, каза ми да се махам и че всичко е наред. Не го направих, защото не беше наред. Изпъчих се пред него – той беше малко по-висок, но по-слаб и моят подход го объркваше. Застанах между тях, пресмятайки колко бързо мога да извадя спрея от чантата си, ако се наложеше. „Пусни я да си ходи“, изръмжах. Протестите му не значеха нищо за мен. Чувствах се сякаш цял живот съм се подготвяла за този едничък момент. Виждах, че е пиян, че не е готов да рискува, цялото нещо беше блъф, достатъчен да уплаши една жена, но не и две, и със сигурност не и жена, която знаеше как да тежи на мястото си, как да отговори на гнева му без да мигне. Съчувствах на нейния ужас, но тази вечер не го споделях. Погледнах в очите му с цялата ярост и презрение, което чувствах към мъжете, които ме бяха принудили да науча техните модели и да се преструвам, че съм една от тях. Наредих му още веднъж да я пусне и двете заедно се отдръпнахме. Апартаментът й беше наблизо, така че я изпратих до тях. Говорихме си като нови приятелки, които се прехласват по Бруклин и са щастливи, че са се открили в този огромен град. Разделихме се и аз спрях едно такси, докато радостта на солидарността звънтеше в сърцето ми. Дълбоко в пламъците на сестринството аз се преродих.

Има много начини да превърнеш истината си в сила, било то да напишеш статия или да надвикаш някой женомразец; стратегически приложеният гняв помага и на двете. Когато бях объркано транс дете използвах гнева си като броня и маскировка – все пак най-добрата защита е нападението и избухването изглеждаше като добър начин да се предпазя от още по-дълбоки наранявания. Но онази вечер, когато застанах между една жена и нейния насилник, моят гняв не ми гарантираше закрила. Тогава бях по-оголена и уязвима от всякога и въпреки това открих, че защитата на стария ми гняв вече не ми помагаше. На негово място започнах да откривам нов начин да изживея най-пламенната си истина.

Трансизключващите „радикални“ феминистки (от английски TERFs) или онези жени, които не вярват, че транс жените са истински жени, биха ви дали много по-хладно обяснение за всичко: моята склонност към гняв и дори насилие ме определя безапелационно като мъж, колонизатор на местата, отредени за жени, който никога не е бил и никога няма да бъде жена. ТЪРФ-ките смятат, че понеже транс жените обикновено не сме отгледани като момичета, подобна социализация ни отдалечава от „истинската“ женственост. Ще призная, че на повърхността може да изглежда сякаш имат право. Потискането на трансженствената самоличност може да забави емоционалното развитие в области, които са културно обусловени като „женски“, като например изразяването на скръб и тревожност, за сметка на „мъжки“ прояви като трансформирането на подобни емоции в гняв. Но цялата теория се проваля, когато се приложи към реалните изживяванията на цис жените. Има много жени в Америка и по света, чиито обстоятелства изискват много различно социализиране: както и други маргинализирани феминистки са посочвали, концепцията за „общо момичешко детство“ е изначално грешна, тъй като разчита на бели и цисдоминиращи идеи за това как се социализират момичета. Например жени, родени на места с високи проценти на насилие, биха могли да имат по-малко проблеми да изразяват гняв; в подобни среди потискането на такива емоции може да бъде опасен признак на слабост, докато демонстрирането на сила чрез яростни действия, може да бъде силен щит. Това прави ли ги мъже? Противно на ТЪРФ-ските твърдения, че транс жените представляват заплаха за цис жените и техните пространства, аз вярвам, че имаме много да научим една от друга. Представете си радикално включващи пространства, в които любознателни умове изследват и цис, и транс женствеността, където всяка би могла да се отвори към нови възможности на своята личност и заедно да предприемем следващите стъпки към нашето колективно освобождение. Когато попълним липсите в опита си чрез опита на някоя сестра, какви нови възможности ще се открият пред нас? Онази вечер в Бруклин аз се свързах с едно минало, което никога не съм искала, и открих източник на солидарност там, където най-малко съм очаквала. Дали съм минала през тази травма с причина? Когато нашият гняв има едновременно и сила, и премереност, какви още бариери ще успеем да разрушим?

Да разбиеш такива стени, разбира се, не е лесно. Последните четири години от живота ми често бяха плашещи и странни, изпълнени с неяснота за собствените ми променящи се емоции. Беше трудно да стоя изправена. Все още се уча да разпознавам кога задържам гнева и го използвам за себенараняване, как да го пускам и да не го изливам по зловреден начин върху другите и как да го насочвам там, където може да е полезен. И все пак радостта от това да се изразявам автентично е най-голямата награда, за която някога съм мечтала. Такава радост е все още отказвана на твърде много жени. Време е да припознаем отново гнева си и така да преоткрием себе си.