Да се вслушаме в гласовете на ромските писателки

Вслушване в гласовете на ромските писателки: начин да се противопоставим на западните митове за „циганите“

Саломе Коколадзе

Превод: Станка Георгиева

Редактор: Райна Емилова

Коректор: Катерина Клинк

Статията разглежда различните начини, по които ромите погрешно са представени в западната литература. С цел да оспори тези представи и да си извоюва обратно гласовете на ромите, статията обсъжда колко са важни трудовете на ромските писателки като Папуша и Хедина Тахирович Сиерчич.

Доминантните силови структури невинаги са ясно различими и насилствени. Понякога по-ефективни са едва доловимите начини на потисничество, които се промъкват в ежедневието ни незабелязано. Към различните видове потисничество, с които се сблъскват ромите, можем да прибавим литературата и изкуството, където опресията се затвърждава и систематизира. Само в Англия от началото на 20-и век са написани 351 романа, 199 пиеси и 133 балади, в които имплицитно или експлицитно се изобразяват герои от ромски произход.[i] За съжаление, повечето от тези образи са погрешно представени – ромите са представени или като лъжци, крадци и врачки, или чрез силно романтизирания номадски начин на живот. Ние трябва не само да се противопоставяме на литературната традиция, но и да се вслушваме в гласовете на самите роми, за да разберем, че няма само един хомогенен начин на живот и борба, пред които тези групи са изправени. Искам да се фокусирам върху ромските писателки, тъй като техните гласове трябва да се чуят както извън ромските общности, така и в тях. Освен това гласовете им трябва да бъдат чути не само в рамките на потисническите структури с цел противопоставяне, но и във феминистката литературна традиция, която изглежда също не им дава достатъчно гласност.

Вместо да обсъждам неправилното изобразяване на ромите в литературата отделно от дискусията за липсващите им гласове във феминистката литературна традиция, ще покажа как дори и в тази традиция ромите биват погрешно изобразявани. Творбите на Вирджиния Улф са едни от най-известните, дори сред хората, които не са запознати с феминизма или феминистката литература. Улф оспорва традициите, които ограничават независимостта на жената – самостоятелният ѝ път, писане и мислене. Въпреки това днес много от съвременните феминисти я критикуват поради липсата на пресеченост в творбите ѝ. Улф пише от гледната точка на жените от висшата средна класа, които имат достъп до много повече привилегии в сравнение с жените от по-ниската такава. В творбите ѝ виждаме отраженията на това пренебрежение на класовата принадлежност, както и расизма в обществото.

<http://www.polskieradio.pl/7/178/Artykul/913569,Zycie-Papuszy-historia-przypadku-i-tesknoty&gt>

Книгата ѝ „Орландо“ се противопоставя на границите на пола и разкрива как политиката се гради върху различията между половете. Въпреки това представянето на ромските персонажи в книгата е много проблематично. Орландо е герой, който живее в продължение на 400 години и сменя пола си. След превръщането си в жена, персонажът губи имуществото си и се присъединява към група „цигани“. Присъединявайки се към групата, Орландо се опитва да избяга от тогавашното английско общество, към което Улф се отнася с критика. От една страна, чрез представянето на номадската общност от „цигани“ Вирджиния Улф иска да покаже несъгласието си с английските обществени ценности, които потискат личността. От друга, Улф представя общността бедни „цигани“ като щастлива и по този начин пренебрегва факта, че бедността е огромен проблем и източник на трудности сред ромските общности. Освен това преди Орландо да напусне общността научаваме, че един от „циганите“ е планирал да я убие, което потвърждава стереотипа, че ромите са опасни и животозастрашаващи. Това, което намирам за най-обезпокоително, е, че Орландо иска да пише поезия, докато „циганите“ искат от нея да се занимава с домакинска работа. Така се създава у читателя впечатлението, че ромите не пишат поезия и не разбират значението на това, което прави Орландо. За обвързаността на ромите само с обикновените всекидневни дейности Улф пише: „Предпочита залезите пред стадо кози, казваха циганите. Орландо не знаеше какво да направи. Да напусне циганите и пак да се върне към това да бъде посланик, ѝ се струваше непосилно. Но еднакво невъзможно беше да остане завинаги тук, където нямаше нито мастило, нито хартия, нито почит към дрехи талбот, нито уважение към множеството спални“.[ii] Така Улф създава фалшивата дихотомия между това да си ром и това да си англичанин, като забравя, че ромите са част от обществото, за което пише, и подобно на Орландо, те също искат да създават поезия.

Вирджиния Улф със сигурност не е била запозната с ромските писатели от своето време. Улф не изобразява ромите от своето време, но образът ѝ на ромите е този на романтизирани номади, които нямат пари и земя, но са щастливи. Те не пишат и не са образовани и като такива, могат да бъдат опасни. Разбира се, написаното от Улф е художествена творба, а не исторически текст и не би трябвало да търсим исторически факти в „Орландо“. Въпреки това е проблематично да се представя група, чиито трудности са невидими и игнорирани, по такъв подвеждащ начин. В резултат на това, подобни творби затвърждават стереотипите и потисничеството на общности, намиращи се в неравностойно положение.

Съществуват още много примери за подвеждащо представяне на ромите в западната литература. Но все пак нека се върнем към гласовете на ромските жени, за да покажем защо признаването на творбите им е важно и защо текстовете им трябва да се възприемат по-сериозно от съвременните феминисти.

Папуша (Бронислава Вайс) е поетеса, живяла по времето на Вирджиния Улф. Много хора смятат Папуша за пионер сред ромските писателки. Освен това тя е и една от най-известните ромски писатели като цяло. Въпреки това Папуша е пренебрегната от собствената си общност, защото е смятана за „нечиста“ жена, както и от външния свят, заради това, че е ромка. Тя прекарва целия си живот в изолация и самота. Идеята за движение (или дори заточеност) и чувството за липса на принадлежност към една земя се наблюдават в поезията ѝ, но не през романтичното и нереалистично представяне на странстването. Папуша пише:

Времето на странстващите цигани

отдавна е минало,

но ги виждам,

светят,

силни и чисти като вода.[iii]

Вярно е, че в западната литература странстването на ромите е извадено от историческия контекст. През 20-и век ромите са имали различно ежедневие от тези през 15-и. Папуша контекстуализира тази мобилност и ѝ дава историческо значение, като набляга, че това време на странстване на „циганите“ вече е отминало. Въпреки факта, че странстването принадлежи на миналото, Папуша все още гледа на тази мобилност като на част от културата и идентичността си. Мобилността не е само физическа, но е свързана и с цялостното състояние на човека. В поемата на Папуша движението, което представлява водата, е свързано със сила, предполага преместване и болка.

Може да я чуеш как броди,

когато иска да говори.

Но, клетата, няма език.

Само сребърни плясъци и въздишки.

Само конят, пасящ тревата,

слуша и разбира въздишките.

Невъзможността да се говори, която е заместена с въздишки, показва как на Папуша и народа ѝ им е отнето съществуването и форми на изразяване отвъд болката, която изпитват. Но можем наистина да разберем и комуникираме чрез звуци, като въздишките, за да накараме околните да разберат, че ни боли. И въпреки това, само конят чува тези звуци. Липсата на хора в комуникационната верига подчертава невъзможността на говора и отказа на другите да слушат звуците на страданието.

Папуша не само акцентира върху ситуацията на ромите, но и пише за собственото си състояние като поетеса и жена, която търси начини да изрази себе си. Тя завършва поемата по начин, който отразява собствения ѝ живот, прекаран в самота и изолация:

Но водата не гледа назад

бяга, тича нататък,

където очите няма да стигнат нея –

водата, която броди.

Папуша не се подчинява на правилата на многобройните деспотични светове, затова като жена тя има ума на скитница. Водата, която бяга бързо, отразява смелата жена в образа на Папуша, чиято съдба е да бъде в изгнание. Въпреки това именно чрез представянето на тези преживявания в поезията си тя се противопоставя на тази съдба.

Друга поетеса, която се съпротивлява с творчеството си, е Хедина Тахирович Сиерчич. Сиерчич изобличава проблемите, свързани с мобилността, противопоставяща се на стереотипите за щастливото странстване. Стихотворенията ѝ „CVI“ и „CVII“ наблягат върху динамиката, с която се променя средата около нея и как тя като жена, се справя с тези промени. Сиерчич е по-открито политически настроена в творбите си. Например тя посочва проблемите с безработицата не като вид лично нещастие, а като проблем в системата, в която живеят ромите. Сиерчич пише:

Искам работа: не ми дават работа.

Нямала съм документи!

Нямам деца, ако нямам лични документи.

Нямам работа, ако нямам документи.

Нямам хляб, ако нямам документи.

Трябва да избягам надалеч.[iv]

В този случай движението на ромите не е доброволно. Човек би бил принуден да се придвижва от държава в държава, ако му е отказано правото да бъде гражданин, където и да отиде. Трайното установяване не е синоним на обездвижване. Установяването значи да заемаш активна роля в социално-политическата сфера и ако човек няма достъп до такава мобилност, то тогава той трябва да си тръгне, за да оцелее. Липсата на документи показва как ромите могат да бъдат отчуждени и лишени от законни права, а оттам и от нормално всекидневно съществуване.

Невъзможността за придвижване в рамките на дадена страна принуждава човек да се премести на друго място. Сиерчич изразява чрез повторение как самото „преместване“ може да се превърне в нещо ежедневно и систематизирано:

Родена съм в Русия.

Учих в Полша.

Чиракувах в Румъния.

Омъжих се в Сърбия.

Започнах работа в Босна.

Първото си дете родих в Хърватия.

Второто – във Франция, третото

в Испания, четвъртото в Германия,

петото в Белгия.

Върнах се в Сърбия…[v]

Можем да видим как събитията от ежедневието се превръщат в част от мобилността. Местенето не е характеризирано с щастливото пътуване, а е повтарящо се и дори делнично, тъй като мобилността е по-скоро систематична, отколкото доброволна. Акцентът върху мобилността или липсата на такава и ограниченията, наложени на определени тела, са важни теми, които особено интересуват писателките феминистки и литературните теоретици. Вярно е, че колкото по-свободно се движи човек в пространството, толкова повече възможности има да определя хода на собствения си живот. Много писателки като Вирджиния Улф, Катрин Мансфийлд, Ива Пекаркова, Глория Анзалдуа и други пишат за мобилността и трудностите с преместването. Както вече споменах, номадството като цяло е идеализирано и се възприема като начин за бягство от потиснически структури като героят Орландо, създаден от Улф. Значението на мобилността обаче не бива да се деконтекстуализира и естетизира. В книгата си „Въпроси за пътуването“ Карън Каплан критикува широкоразпространената практика на идеализиране на номадството и подчертава важността за разбирането на трудностите, свързани с него. Тя казва: „парадигмите на изгнанието, изградени в тези модернистични критически практики, приемат, че всички епохи и фигури участват в едно и също понятие, по един и същи начин, и че историята на понятието за изгнание в рамките на и без развитието на естетическите категории на запад е едноизмерна (ако изобщо съществува). Накратко, изгнанието е напълно извадено от историческия си контекст. Нормализирайки изгнанието, естетизирайки бездомността, критическата митологизация на „артиста в изгнание“ преминава от коментар на културното производство, основан на исторически обоснован опит на изселване, към производство на стил, който имитира ефектите на изгнанието“.[vi]

Като се има предвид критиката на Каплан е важно да се оценят формите на литературно писане, които са художествен израз на различни видове изгнание. Авторите, които пишат за изгнанието от привилегирована перспектива, са склонни да го изваждат от историческия му контекст. От друга страна, ромски поети като Папуша или Сиерчич пишат по тези теми от определена политическа или историческа перспектива, което не само обогатява литературните ни познания и опит, но и ни помага да извадим на повърхността фините начини на потисничество, които властовите структури като патриархата, колониализма, расизма и други увековечават. Разкриването на тези борби изисква сила и е първата стъпка към съпротива срещу несправедливите системи. Искам да завърша със стихотворението на Сиерчич „Чуй, почувствай“, в което се говори не само за ромите, но и за тези, които трябва да чуят техните гласове. Тя пише:

Чуваш ли стъпките по пътя,

как хора говорят, как деца се смеят,

чуваш ли го? Чувстваш ли го?

Ако го чуваш, ако го чувстваш: не са

убили човешкото в теб.[vii]

[i] Ian Hancock “The Origin and Function of the Gypsy Image in Children’s Literature”, The Lion and the Unicorn: A Critical Journal of Children’s Literature 11, no. 1, p. 47-59 [ii] Virginia Woolf “Orlando”, New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1973, p. 86 [iii] Hedina Tahirović Sijerčić “Like Water/Sar o Paj: A collection of Poems by Romani Women”, Brisbane: Amber Press, 2010, p. 4 [iv] Ibid., p. 10 [v] Ibid., p. 7 [vi] Caren Kaplan “Questions of Travel: Postmodern Discourses of Displacement”, Durham, N.C.: Duke University Press, 1996, p. 40 [vii] Hedina Tahirović Sijerčić “Like Water/Sar o Paj: A collection of Peoms by Romani Women”, Brisbane: Amber Press, 2010, p. 9