Деси Петрова

Добре, започваме с кратка информация за теб. Как се казваш?

Десислава Петрова, по прякор Солджъра [смее се].

На колко си години, през коя година си родена?

80-та съм родена, в момента съм на 43, почти 44, не знам кога ще го гледат хората…

А с какво се занимаваш?

Това е един [смее се] интересен въпрос [смее се]. С доста неща. С доста неща и всъщност нямам като повечето хора една определена професия, която да съм имала през целия си житейски път. С много различни неща съм се занимавала, като първите примерно 15 години от живота ми са били посветени основно на доброволчески каузи и борба за социална справедливост, като успоредно съм работила като IT през всичките тези години. Винаги съм гледала да комбинирам социалното с това, което би могло да ми подсигури приход.

А къде израсна, от София ли си?

От София съм, но не само в София съм живяла. Когато бях на 9, с цялото ми семейство заминахме да живеем в Алжир, там живях около три години. Учех в изключително мултикултурно училище, лицей, в който се събираха деца от цял свят, от всички дипломатически корпуси и всъщност тогава видях, че светът е много по-шарен от това, което познавам.

Това кои години беше?

Това е 89-та до 92-ра. Всъщност първото ми излизане извън страната беше тогава. После вече като доста по-голяма, на 26 – 27-годишна някъде бях, когато заминах за Швеция. Впоследствие живях и в Испания две години, но основното време съм в София. Живях и в едно село две години, от 2013 г. до 2015 г.

Ти ни върна назад към тийнейджърството. Как се чувстваше в детството си, в тийнейджърството си… Какви са спомените, които ти излизат на повърхността в момента?

Като тийнейджър първо имах доста голям проблем да се реадаптирам в „сива България”, така да го кажем, защото точно в началото на тийнейджърството си се прибрахме обратно в България, където беше… потресаващо. Тука нямаше хляб в пекарните, нямаше продукти по магазините, беше страхотна мизерия. Хората бяха сиви, тъжни, окъсани, бедни… А аз се връщах от едно място, където нещата изглеждаха по доста по-различен и положителен начин и ми беше много трудно да се адаптирам, защото бях загубила всичките си приятели от по-ранното детство в България. Трябваше да си намеря изцяло нови приятели, а не се вписвах нито визуално, нито като вече осъзната различно, с различна сексуална ориентация. И ми беше много трудно, тъй като прескачах от компания на компания. Излизала съм във всички възможни среди, за които човек може да се сети – през пънкари, хипари, рокери, каквото се сети човек през онези години. За да се опитам да си намеря среда, място и приятели, с които да се чувствам добре и да споделяме еднакви интереси.

А какви бяха отношенията ти с родителите ти по това време?

Нямах много отношения, тъй като те бяха фокусирани върху тяхната си връзка. Имаха проблеми във взаимоотношенията си и бяха в процес на развод. И… да го кажем, че се самоотглеждах. И аз, и сестра ми, която е по-голяма с две години от мен. Просто всеки си вършеше каквото си иска [смее се], когато си иска и се самооправяше в това семейство.

Имаш ли някой хубав детски спомен, който искаш да споделиш с нас?

Хубави спомени детски имам много. Мога да кажа, че съм имала доста щастливо детство, особено летата, които прекарвах при дядо ми и баба ми в Банкя… То не е един спомен, то е цялостното преживяване и емоция, която помня от тези дни.

Кога чу или видя за първи път нещо, което да е свързано с хомосексуалност и разбра, че изобщо такова нещо съществува? Още когато беше в Алжир или като се върна в България?

О, не, на по-късен етап. Всъщност при мен беше по-интересно, защото моментът, в който разбрах, че нещо не е окей, е всъщност доста напред в годините. Нали, аз си се влюбвах в разни приятелки, за мен това беше абсолютно нещо нормално, но понеже в България, както и сега, и тогава беше абсолютно същото, темата “секс” е абсолютно табу – нито в семейството се говори по тази тема, нито в публичното пространство. Изобщо нямаше много информация за хората като мен, които са привлечени от човек от същия пол. И за мен това беше нещо нормално [смее се]. Като бях тийнейджър, в един момент започнах да осъзнавам, че не е окей и че не е нормално и то беше следствие на реакциите, които получавах. После, няма да забравя – ходих по „Славейков”, защото живея наблизо, да си търся книга, защото там беше книжния пазар на София… да си търся книга, от която да се образовам, защото интернет нямаше, нямаше откъде да получиш каквато и да е информация на тази тема. И единствената книга, която по някакъв начин се доближаваше до темата изобщо за сексуалност, беше „За мъжа и жената интимно” [смее се]. Нали, това е. Друго нямаше [смее се]. Та, всъщност първата информация, така да го кажем, официална, която получих относно хомосексуалността е, че това е заболяване… и аз бях шокирана, защото дори тогава, в онази възраст – била съм може би на 12, на 13 години, аз си живеех със съзнанието, че не ми е нищо сбъркано, в смисъл аз съм си окей. Не можех да разбера защо наричат хомосексуалните „болни хора”. Впоследствие, вече като минаваше времето и получавах все повече и повече информация, разбрах. Но първият ми сблъсък с тази информация не беше никак позитивен. 

Сега, като говорим за влечение към същия пол, каква е думата, която предпочиташ, с какво се описваш? Използваш ли думата „лесбийка”, или предпочиташ нещо друго?

М-м-м… по-скоро „гей жена“. По-скоро „гей жена“. Думата „лесбийка“ чисто като звучене не ми харесва. Не я намирам за лоша, но просто звученето никога не ми е харесвало. Затова предпочитам да казвам, че съм гей жена.

А смяташ ли, че има разлика при употребата на думата в България, спрямо нашия контекст и може би ако я използваме на английски?

Има, винаги има. Всяка една дума на български и английски звучи различно. На английски я използвам точно както си е – lesbian, lesbian woman. На български просто по-окей ми звучи „гей жена“. Може би заради негативната конотация, може би е заради това, но това е нещо, с което аз съм по-окей.

Добре, нека да си поговорим малко за първите любови. Преди малко каза, че си харесвала твои приятелки, когато си била малка. Имаше ли обаче някоя известна личност, по която си си падала или пък… сега също? Ако искаш да споделиш.

Винаги съм харесвала Мадона [смее се]. В онези години, в това поколение… Всъщност Мадона и Майкъл Джексън бяха моите гурута. Винаги, от дете – първото нещо, което изобщо някога написах на английски, на латиница, беше в 3. клас на асфалта на училищната площадка. Написах „Madonna” и „Michael Jackson“ с големи букви с тебешир, защото се бях научила вече как се пишат и бях много доволна да покажа на всички как се пише и колко ги харесвам [смее се]. Винаги съм ги харесвала и двамата, но чисто сексуално не съм изпитвала влечение към никоя известна личност.

Кога се влюби за първи път?

Трудно е да се каже [смее се]. Зависи за какъв вид влюбване говорим. Още на 9 – 10-годишна възраст съм имала някакъв вид романтични отношения с моя приятелка, тогава в Алжир, в лицея. Като „влюбване влюбване“, вече по-осъзнато и по́ като зрял човек, на 16 – 17 бях.

Това ли беше първата ти връзка с жена, с момиче тогава?

Връзка, силно казано, защото никога не прерасна в нещо много сериозно като връзка, но да – тогава беше, на тази възраст.

Изпитвала ли си несподелена любов?

Кой не е? [смее се]

Кой не е… Това момиче, което спомена преди малко, сподели ли за нея на родителите си или на приятелите си? Или остана лично?

Аз дори тогава, дори сега… говоря за личния си живот, интимния, изключително малко. Въпреки че съм много близка с майка ми, рядко говорим на тези теми. Тогава пък носеше и друг товар, че просто се страхувах да говоря за това.

Имаше ли определен момент, в който се разкри пред нея (майка си)?

Той е много определен и много фиксиран този момент. И пред майка ми, и пред баща ми, и пред цялото ми семейство… Бях всъщност на 20, 20 или 21, когато се показах в централна емисия новини на БНТ. Всъщност всички научиха от там – както семейството ми, така и голяма част от приятелите ми, защото не всички мои приятели знаеха, че харесвам жени. Криех го.

В момента обвързана ли си?

Да.

И това е нещо, което е известно за твоето семейство?

Да [смее се]. Нещата стоят различно от тогава… Двайсет и колко години по-късно, нещата стоят различно.

Добре, нека да преминем нататък. От любовите прескачаме към общността. Къде се събираха лесбийките, когато беше по-млада? Жените, които харесват жени, когато ти си била в двайсетте си години, да кажем? Или в тийнейджърството ти? Било то във физически пространства или виртуални такива? Къде се срещаше с други жени?

Ами, отначало се срещахме основно в IRC, в „Мирка“ [смее се]. В „Мирката“... Впоследствие отвори врати и най-якият до ден днешен (по мое мнение) клуб в България и не само – „Спартакус“. Успоредно с този клуб започнаха да се появяват и по-малки клубове, имаше някои, които са стриктно за гей мъже, имаше други, които са стриктно за гей жени… основно на тези места се срещахме и се запознавахме. Съвсем в началото беше „Мирката“, IRC и имаше един групов чат, ако не се лъжа, в dir.bg [смее се], в който също влизахме и си говорихме, и се запознавахме. Всъщност преди да вляза в тази среда – българската, аз отпреди това ползвах вече чатове и бях, така да го кажем, напред с материала с компютрите. Първоначално бях намерила различни форуми, такива чатове, международни, и влизах там просто защото имах нужда да си говоря със себеподобни. Впоследствие вече се появиха и тези българските и можех да си говоря и на български с хора от общността, от България.

Тъй като преди малко спомена „Спартакус“, което е доста култово пространство за България в този период, можеш ли да ни разкажеш нещо за куиър сцената по това време?

Мога да дам пример, не знам как да я опиша, то беше начин на живот. Всяка седмица, през онези години беше окей, вече демокрация, но все пак доста оскъдно откъм магазини, дрехи и прочее и прочее. Голяма част от нас всъщност всяка седмица ходехме по шивачи, за да си шием дрехи, за да ходим на клуб. Културата беше на това ниво. Ходеше се до Пловдив да се поръчват специални обувки, с които да ходиш на клуб и не можеше просто да отидеш на клуб с джинси и с маратонки. Това беше… говорим за „Спартакус“, разбира се, не за другите заведения. Клубната култура беше на едно изключително високо ниво. Да го кажем, че целият клуб, всички посетители на това заведение бяхме наистина едно много задружно голямо семейство. Просто си се прибирах вкъщи, когато отивах там, защото навсякъде другаде човек не се чувстваше съвсем в безопасност и там си се събирахме помежду си, няколкостотин човека, които знаем, че можем да празнуваме живота заедно. Водила съм още в онези години хора, които са идвали в страната ни от чужбина, които не можеха да повярват и са ми споделяли в онези години, че даже и в Западна Европа няма на такова ниво клуб… готин, с толкова шоу програма, с толкова направени, подготвени, гримирани и облечени готини хора [усмихва се носталгично]. Много мога да говоря за „Спартакус“, след това се появиха много други заведения, но може би защото това е било част от моя живот, за мен това е най-якото място. Друго по-яко не се е появявало от тогава насам. Съжалявам, че младите хора днес не могат да се докоснат до онази клубна култура отпреди 25 години. 

Докато си говорим за социалните, културните среди, намирахте ли тогава – ти и твоите приятели, а и сега – представителство във филмите, музиката, книгите? Спрямо сега може би? Има ли го повече това нещо? То помага ли ти на теб лично по някакъв начин да срещаш истории, които са сходни на твоята?  

Тогава беше по-скоро музиката, защото литература нямаше, но сега вече със сигурност има и много литература, и музика, и всички изкуства. Някак си преди се информирахме основно помежду си за всичко. Нямаше откъде да получиш външна информация, въпреки че вече са години на демокрация, но завесата все още е стояла по някакъв начин. Интернет отключи едни възможности, които преди това нямахме.  

Смяташ ли, че известните личности от ЛГБТИ общността както в България, така и по света, помагат за начина, по който биваме възприети от широката общественост?  

Еми, колкото помагат, толкова могат и да вредят… Всяка една общност си има крайно положителния и крайно негативния пример – както хетеросексуалните, така и хомосексуалните, нормално е. Има хора, които са крайно негативни примери за общността, никой не би се асоциирал с тях. Обаче за сметка на това всички останали си мислят, че всички гей хора са като тях. Има и супер positive (позитивни) примери, които се надявам да бъдат все повече в публичното пространство.  

Сега имаме много примери за известни личности, които се включват и се качват на сцената на Прайд. Ти кога чу за Прайд за първи път, тук ли беше? За Прайд в чужбина ли чу? Изобщо спомняш ли си първия Прайд?  

В чужбина, тука първия ever (някога) Прайд съм го организирала аз – 2005 година. Тогава не го нарекохме „Прайд“, ами „Поход за равенство“, защото счетохме, че е прекалено рано да се говори за Прайд в България. Бяхме едни 15 човека, които се разходиха от НДК до парламента с флаговете на дъгата. Имаше примерно още 30 журналисти, двойно повече от нас [смее се]... и тройно повече полицаи. И това беше. Но от момента, в който съм разбрала изобщо, че се случва подобно събитие по света, винаги съм си мечтаела и в България да има. И да е под формата, под която се случва в момента, и да не е непременно само и единствено борба за права, ами да е celebration (празненство) – в смисъл, да празнуваме заедно. Много се надявам един ден Прайдът да е само това – вече всичко да е уредено правно и социално и просто да излизаме да празнуваме веднъж в годината.  

Към 2005 се връщаме – какъв беше диалогът тогава в медиите, изобщо в обществото по отношение на Прайд?  

По отношение на Прайд, по отношение изобщо на гей общността беше скандално. Всичко се случваше през скандала, през жълтото тогава. Аз всъщност от много години отказвам да давам всякакъв вид интервюта на класическите медии, така да го кажем, защото те дори не са мръднали особено много от тогава. Продължават да не задълбочават темата, да се ровят под чаршафите, да търсят жълтини. Много трудно може да се намери качествен материал по темата, а тогава беше още по-зле, тогава беше само скандал.  

Тоест смяташ, че разговорите за хомосексуалността не са се променили особено?  

Не виждам особено голяма промяна, продължават да канят в ефир едната гледна точка и другата гледна точка, която е… незаконна, де факто. Хора, които проповядват хомофобия, продължават да бъдат канени в студиата, за да си опонират на представители на гей общността. За мен нищо не се е променило, в смисъл, преди 25 години бях в „Сблъсък“ с Иван и Андрей, 25 години по-късно същото се търси като ефект – да има конфронтация, да има скандал, да има „този каза“, „онзи каза“... Но журналистите не си дават сметка, че дават трибуна на криминогенни хора, на които дори не им е мястото в ефир по никакъв начин. Това не е свобода на словото, това е престъпление – да излезеш в ефир и да проповядваш омраза към когото и да било.  

А отвъд ефира, извън медийното пространство, какво е да си гей жена в България за теб? Срещала ли си се с хомофобия директно, с дискриминация? В личния ти живот или на работното си място?  

В личния ми живот, в професионалния ми живот… и в двата аспекта съм се срещала много с хомофобия, с дискриминация. Всъщност това беше причината изобщо да започна да се занимавам с това, с което се занимавам в продължение на доста дълго време – защото исках да помогна на по-младите от мен хора тогава да не го преживяват това, което аз съм го преживяла. Имам няколко комоциота, няколко нападения от непознати, нападали са ме близки хора… Бившият съпруг на сестра ми ме нападна… няколко пъти са ме пребивали на публични места абсолютно непознати хора с нападения в гръб… и то в един момент просто свикваш да се пазиш, да залягаш тук и там и да дебнеш по всяко време кой върви около теб. Това беше в онези години. Пред клубовете първите години редовно се събираха скинари да причакват хора, които си тръгват от клуба, за да ги пребият. Беше наистина страшно, то като цяло животът в България в онези години си беше страшен. Деветдесетте бяха едни много опасни години, в които едва ли не всеки ходеше с оръжие, загащено в колана, защото трябва по някакъв начин да може да се защити. Всеки един различен човек беше потенциална жертва на физическо нападение. Мен дори са ме нападали без да знаят, че съм гей, просто тогава ходех много с камуфлажни дрехи. Бях облечена с един камуфлаж, с много къса, късо подстригана коса и ме нападнаха някакви момчета с идеята, че... тогава ме нарекоха, че съм пънкар [смее се]. В смисъл, нападаха просто всеки. Но към гей хората беше особено, особено жестоко. Имаше много страшни случки и ситуации, не само на мене, ами и с всички мои връстници в онези години. По един или друг начин са били свидетели или те самите са ставали жертва на някакъв вид нападение заради различността си.  

Освен да си нащрек и да се пазиш, как се справяш ментално с агресията, с това, което ти се е случвало?  

Научаваш се да се справиш, как се справяш… Преживяваш го по някакъв начин. Сигурна съм, че на много хора това им е променило живота в лош аспект, защото на такава ранна възраст да преживееш това, което голяма част от хората преживяваха – и отхвърляне от обществото, много от тези хора бяха отхвърляни от семействата си, от приятели, живееха в изолация. Няма как да се развиеш много в положителен аспект, това си е травма, върху която колкото и да работиш, няма как да изчезне. Познавам много, много хора, които така и не го преживяха. 

Смяташ ли, че опасността е по-голяма за гей жените, предвид това, че са жени? Изобщо това да си лесбийка в България, спрямо другите хора от куиър общността, как стои в твоите представи?

Със сигурност е по-различно… със сигурност. Към гей жените има една така, по-различен тип хомофобия, как да го кажем [смее се]. Защото романтичната представа на един хетеросексуален мъж знаем каква е за гей жените. Проблемът се случва тогава, когато тази романтична представа бъде пресечена и стане ясно, че няма да се получи. Ето тогава вече ответната реакция е кофти. Със сигурност е различна, защото гей жените на теория са по-приети. Но всъщност не е така. Доколкото гей мъжете на теория директно се discard-ват [отхвърлят] като част от това общество – те не са окей, те са неприемливи, гей жените са по-приемливи, обаче под условие [смее се].

Смяташ ли, че има нужда да се говори повече и да се обръща внимание на преживяванията на лесбийките, на куиър жените? 

Деси: Със сигурност трябва да се говори повече, винаги трябва да се говори повече. Дали с близки, дали с по-големи групи от хора (говорим тука за групови срещи) – винаги говоренето помага, защото дори фактът, че вече има интернет и всеки от нас има достъп до каквато си пожелае, дори информация, за която не може да си представи, че съществува… Винаги е най-добре да се срещнеш с друго живо човешко същество, чисто физически, и да говорите очи в очи за нещата, които те вълнуват. 

А теб какво те вълнува?

[смее се] Мен? [замисля се] Ами, аз съм супер любопитен човек като цяло и мен ме вълнуват много неща. Хобитата ми са разнообразни и животът ми е наситен с много различни случки и преживявания, опити… 

За какво мечтаеш? Какво си представяш за бъдещето, за себе си?

Надявам се да продължа да си греба от живота с шепите, с които съм си гребала. Да си взема всичко, което мога да си взема… От хубавото [усмихва се].

Има ли нещо, което искаш хората да видят в теб като човек, което може би понякога остава скрито? 

То всеки си вижда, каквото иска да си види по принцип [смее се]. Така че аз не мога да кажа какво искам човек да види у мен. Аз показвам това, което съм, пък всеки си вижда неговото си [смее се].

С какво се гордееш най-много за себе си, лично?

Не мога да кажа такова нещо [смее се]. С нищо. 

Мислиш ли, че младите лесбийки на 20 – 30-годишна възраст се различават по някакъв начин от лесбийките, които са колкото теб?

Със сигурност се различават визуално [смее се гръмко]. Защото дори и с малко ботокс, ясно е кой е на 20 и кой е на 40. Различават се, по-свободни са, общуването им е по-свободно. Нещата, които съм виждала навремето в Западна Европа, които тука винаги са били проблем, ни застигнаха и нас. Хората си общуват по един по-свободен начин. Въпреки че продължаваме да сме малко по-консервативни като балканци, наблюдавам, че все пак има някаква промяна. Преди много ми правеше впечатление като ходя в клубове в Западна Европа, там директно отиваш на бара и няма хън-мън, някой, ако те харесва – идва и ти казва и това направо ме втрещяваше. Аз заставах в защитна реакция, защото ми беше много странно. Направо ме беше страх [смее се]. Тука нещата ставаха много по-плавно, много по́ така опипваш, лека-полека. В момента съм забелязала, че ма-а-лко сме се приближили към тази западна култура, че хората са малко по-директни и открити в общуването си. 

Смяташ ли, че ти самата си станала по-директна и открита, може би точно с тези промени от 90-те към 2000-та насам?

Аз не съм се променила. Аз така си бях [смее се]. Не съм се водила по общоприетото, по общопрактикувания начин. 

Имаш ли някакъв съвет към по-младото си аз?

Съвет? Ами не, мога само да му благодаря [усмихва се].

А имаш ли съвет за себе си, за след 10 години?

Виж, това е тегаво. След 10 години дори не мога да си представя къде ще бъда. Много се надявам да успея да си постигна една мечта – да бъда отново сред дивата природа, да живея по-далече от градската среда – с любимия си човек, с животните… и да отскачам до София от време на време за културен живот [усмихва се].

Финалният ни въпрос е: искаш ли да кажеш нещо на следващото поколение лесбийки?

Винаги да бъдат себе си. Това е, което не съм спирала да казвам. Много е важно човек да бъде себе си, да слуша себе си, да разбира себе си, да бъде себе си.