_edited.png)
БОРЯНА КРАСИМИРОВА
Боряна Красимирова (или Бо) е фриленс мултидисциплинарен дизайнер, с фокус върху работата с НПО и активистки организации. Дислектик, на когото иронично буквите и книжките са любимото нещо.
В работата си като дизайнер Бо е максималист и смята, че всяка типография трябва да е голяма и ярка.
Отскоро е учител по UI/UX в гимназия. Иска да продължава да преподава, защото за нея е важно дизайнът да е достъпен за възможно най-много хора. Според нея дизайнът е за всички, не само за дизайнерите.
@ddrqueen
Творби в изложбата
All-nighters
Боряна създава зина All-nighters като опит да разбере собствената си връзка с работохолизма и като предизвикателство да използва дизайна и формата на книгата за самоизразяване. Книжката показва 7 нощи, прекарани пред екран и мислите, обсебващи ума, в моментите, в които трябва да спим. “All-nighters” е лично изследване на бягството от разочарования и проблеми и крайностите, до които може да стигне отрицанието.
По желание на Боряна, зинът е достъпен за разглеждане и онлайн. Оригиналното съдържание е на английски език, а превода на български ще намерите под зина.
I
“Пожелавам ти много работа, защото без работа няма как да станaт нещата”
Помислих си, че това е странно пожелание за рожден ден.
Лично аз бих започнала със здраве, любов и щастие.
Но баща ми наистина го мислеше.
И това някак си ме засегна. Но разбирам страха му.
Винаги е по-добре да имаш прекалено много работа, отколкото никаква.
Разбира се, може да има и средно положение, но не можем да знаем със сигурност, а това си е плашещо.
Баща ми работи в чужбина всяка зима, само с три почивни дни в продължение на половин година.
Когато се върне, като по часовник, изпада в няколкомесечна депресия. И все пак се връща всяка година.
Проблемът не е в работата. Той не е прегрял.
Просто му е било необходимо малко време, за да се „вземе в ръце“, и сега е „добре“.
Майка ми е на работа, която ненавижда, от 10 години и печели около 900 лева. Всяка вечер се прибира в 21:30 ч.,
толкова изтощена, че едва успява да каже и дума.
Часовете седене са се отразили толкова зле на коленете ѝ, че е стигнала до момента, в който не желае да ходи от болка.
Но тя обича да повтаря: „Познато зло — по-малко зло“;
„Вече не ми пука, работата не ме напряга толкова много“
Както винаги казва баба ми, след като ме попита как е работата: „Да имаш работа, това е най-важното.“
Така че, няма място за оплакване, работа има за през целия ден и за през нощта.
II
3:10 ч. e и отново работя. Mоже би това е по-добре за мен.
Tака мога да не мисля колко отчаяно искам партньор;
така може би няма да се обсебвам от мисълта, че излизанията ми на срещи са обречени на провал заради
теглото ми; ще мога да игнорирам чувството, че не съм достатъчно куиър, защото никога не съм била в куиър връзка и единственото момиче, към което съм имала чувства, просто спря да ми пише;
по този начин мога да потисна ревността, която изпитвам, когато някой флиртува с приятелки, докато ме игнорира напълно.
Може би, ако работя тази вечер, няма да се чувствам самотна.
3:12 ч. е, работя, за първи път през целия ден успявам да не проверя телефона си дали след последната среща са ми писали.
Разочарованието ще мине — то винаги минава.
Ще спра да излизам на срещи следващите шест месеца, защото действително нямам нужда от партньор.
Честно казано, ако имах партньор, това ще наруши фокуса ми върху кариерата ми като дизайнер.
3:19 е. Късното кафе проработи — чувствам се вдъхновена и развълнувана, креативна.
Нямам нужда от нищо друго, това е цялото удовлетворение, от което се нуждая.
Не съм самотна, искам да прекарам нощта в работа.
Това е моето призвание, това е моят живот, нищо не ми липсва
Проверявам отново телефона си.
Всичко е наред, не е нужно някой да ми пише, обичам живота си, обичам работата си
И всъщност, ако имах партньор, нямаше да мога да се справям толкова добре.
3:28 ч. е, прекалено съм изтощена, за да се чувствам самотна.
III
Чувствам, че тялото ми не е мое.
Мисля, че в някакъв момент може да съм го продала, но не мога да си спомня кога и колко е била всяка вноска.
Често плащането не е значително.
То може да означава да изтрая два дни странни спазми на ръката от използването на евтина мишка или леко болезнено схващане на гърба от това, че не съм си давала почивки, или леко гадене и сърцебиене от твърде много кофеин.
Но в един момент може да бъде отключване на хипотиреоидизъм, който според ендокринолога
се дължи на стрес.
След това да е пилонидална киста, която хирургът смята, че е причинена от продължителното седене
и неактивния начин на живот.
Но аз ще си купя ергономична мишка, ще взема болкоуспокояващо, и ще започна да приемам лекарства за щитовидната жлеза. Ще работя от леглото, докато се възстановявам от операцията.
Защото, разбира се, нищо не може да ме спре да работя.
Тялото ми ще страда, защото никоя болка не е толкова страшна, колкото идеята, че съм незначителна без
работата си.
Защото почивката е за тези, които я заслужават —
за тези, които са достатъчно добри.
IV
Не мога да спра да плача при мисълта колко много неща трябва да свърша. Не свърших достатъчно работа днес,
така че трябва да доработя тази вечер.
Но цялото ми тяло казва „не“.
И аз си плача пред празния файл на Photoshop.
Чувствам се парализирана; с чинии и мръсни чаши за кафе, натрупани около мен. Не съм се къпала или дори не съм си мила лицето от пет дни. Снаксове и хляб с кашкавал са единствените неща, които успявам да ям, защото съм
твърде претоварена, за да си направя нещо по-сложно.
И сега съм тук – гледам как часовете се топят, пия енергийни напитки в 2:42 ч., и се моля за чудо на вдъхновението, за да ми помогне да събера шест часа работа в два.
И повтарям мантрата си: „Завърши този проект, след това ще си починеш и всичко ще бъде по-добре, и повече
няма да си причиняваш това.”, с пълното съзнание, че до следващия път няма да мине много време.
V
Чувствам, че сърцето ми е разбито. Което изглежда малко глупаво – все пак това беше просто една работа.
Но наистина не я чувствах като обикновена работа.
Това беше “работата”. Чувствах се така, сякаш Вселената ме е възнаградила с тази възможност — сякаш това беше
голямата манифестация, отговорът на всичките ми мечти.
Дадох ѝ тялото си, ума си, спокойствието си, творчеството си, живота си, дните си, нощите си без колебание.
Не са нужни граници, когато си на мечтаната си работа.
Всеки допълнителен час работа е подарък.
И в много отношения това беше точно така, както си представях мечтаната работа. Бях наистина щастлива — там изживях едни от най-щастливите си моменти. Искрено я обичах.
Ето ме тази вечер, почти без никакви останали пари, след като си платих наема, защото шефката ми реши, че
заслужавам само половината от заплатата си този месец.
Защото се осмелих да си взема първия отпуск от година насам (през който, разбира се, работих).
И думите ѝ се повтарят в главата ми: „Разочарована съм от теб последно време”, “Трябва да работиш на практика
двойно”, „Не мога да ти плащам 1200 лв, за някакви картинки“
И в този миг светът ми просто се срина. Чувствам се сюрреалистично да видя момента, от който няма връщане
назад. Иска ми се да намеря начин да остана, да продължа да обичам така, както досега. Но да остана ми изглежда
невъзможно; предателството е твърде болезнено.
Късно вечер е, работя върху CV-то си и мразя факта, че го правя; не трябваше да ми е нужно толкова скоро.
Опитвам се да мисля позитивно — може би по някакъв изкривен начин, имам късмет, че унижението е твърде
огромно, за да остана.
Може би случилото се е някак скрита благословия - ако това е, което получавам след цялата си отдаденост, ясно е, че това не е “мечтаната работа”. И може би нямаше друг начин да разбера тази много проста истина.
И най-вероятно всичко това е вярно. И може би в крайна метка ще го и почувствам.
VI
Всички ми повтаряха: „работиш твърде много“. Винаги ми е харесвало да го чувам. Това беше моята малка гордост,
нещото, което имаше най-голямо значение.
Прекарах години, за да създам тази персона на работохолик.
Представях си ясно перфектния живот на самоуверената работеща дама. Чувствах се сякаш тази визия е постижима и никой не би могъл да каже нещо различно от това:
„Тя е такова вдъхновение, тя работи толкова усърдно! Искам
да постигна толкова, колкото тя“
И наистина вярвах, че работата е моят източник на смисъл
и стойност.
И как да се чувствам сега? Осъзнавайки, че това, в което съм вярвала, е било моят път към удовлетворение, всъщност е капиталистическа манипулация, която напълно съм възприела?
Как да призная, че съм грешала? Прекарах години в убеждаване на всички, че безкрайните часове, прекарани пред
екрана, са „водени единствено от радост и любов“.
Всъщност как да призная пред себе си, че не съм била щастлива? Че се чувствах виновна за това, че съм си
почивала; че това, което правех, никога не беше достатъчно; че всеки момент, в който не работя, го усещах пропилян.
Наистина вярвах, че упоритата работа действително води до щастие. Бях убедена, че ако си повтарям колко щастлива ме прави работата, наистина ще се почувствам щастлива.
Колко банално.
И все пак съм тук, все още гледам в екрана, но не изпитвам това краткотрайно чувство на удовлетворение от това,
че съм „толкова продуктивна“. Вместо това мисля само за нощите, които съм пропиляла в работа и че тази вечер няма да е по-различна.
И най-лошото е, че поне по този начин, можех да се придържам към някакво чувство за себестойност.
VII
Мечтите ми се сбъдват: за първи път заживявам с партньор;
имаме бебе коте; станах гимназиален учител; дори ми платиха да правя този зин
Тогава защо съм под душа в 2:20 ч. и мисля за краен срок, който съм просрочила
Стресът отново е превзел целия ми живот, сковал е тялото ми, обсебил е съзнанието ми и точно сега го чувствам като единственото нещо, което е истинско.
Трябваше да знам по-добре на този етап. Прекарах последните години в изкореняване на лоши нагласи, фалшиви
привързаности и интернализиран капитализъм;
Знам какво причиняват на тялото преумората, стресът и липсата на сън; Поставям си граници, изключвам известията, взимам си почивни дни, почивам си и все пак отново съм тук — под душа, мислейки за работа.
И чувствам толкова много вина — „Как все още позволяваш това да се случва, когато знаеш толкова много. Работата не те обича“
Но работата е като бивш, с която се опитвам да поддържам някакво приятелство, докато все още не съм преодоляла.
Все още ли го обичам, или всичко е просто пластове травма?
Тази любов изобщо истинска ли е?
И понякога се страхувам колко голяма част от живота ми е тя, и че никога няма да намеря как да я балансирам.
Но тази вечер ще си позволя да не знам отговора.
Ще продължа да се опитвам да го намеря, но засега просто ще си легна да спя.